Ян Костра

превод: Григор Ленков

В МИНАЛОТО

В миналото, в миналото,
като че ли ни е прогонил от гората хищен звяр,
копнеем да се върнем.

Като магнит е то
за жалките парчета, които се разпръснаха
от неочаквана експлозия
като смърт.

Нещастие се разиграва в тишината,
и без сензации,
от никого неспастрено и никога незабелязано,
че се е случило.

Върнете ми парите за билета.
Не искам да играя в тази пиеса.
Онез, които ми отнехте, бяха по-красиви -
единствени игри.

Върнете ми парите за билета,
взривените мостове.
Не искам повече да гледам,
не искам да затварям своите очи,
което съм загубил, само него искам:
прокъсаните панталони
и мъничкото джобно ножче.

МОЯ РОДНА

Внезапно закопнях да прошептя словата:
Моя родна.

Хей, заблудихме се, потънахме
в къртичините на скръбта и болката,
в любов на градове далечни се признавахме,
на бледи хубавици стихове изпращахме
по оня вятър, който брули листите
на пролетта, прастарата.

А ти все мен си чакала,
ти, вярна родна земьо камениста,
ти, пояс от картофени нивя,
смирен овес на бедността,
трънка на междата,
шипков храст,
неподатлив пазач на крехкото великолепие
на дивата и сляпа роза.

А ти все мен си чакала
и кърпа си извезвала
в непокорната си гордост девствена,
ти, непознала досега похвалата
на влюбени уста.

Кралице моя боса,
пастирко на немирни бели агънца,
светице, поопалена от слънцето,
перачко със запретнати поли,
край ручеи с най-сладката вода.

Виждам те
на прага на дома.
Пропуква огънят в огнището на залеза
и искрите се сипят по небето.
Звънците на овцете пеят-пеят
и стихват под крилото на съня.
И стихват под крилото на съня
и мъничките птички
в ямките на меките гнезда,
ти само ги закриляш,
с длани над очите,
изплакани от много обич
и очакване.

На прага хвърлям просешката си торба,
тоягата си, дружка в скитането, счупвам
и падам по лице в тревистите ти скути:
моя родна.