ЗИМА
превод: Иван Давидков
Брези, върхари сплели,
сред стихнал мрак стоят.
Аз чувам: дните бели
подобно скреж звънтят.
Те - мойте дни - полека
летят от всеки ствол
над бялата пътека,
над пухкавия дол.
Ах, слънчеви могили,
кога ви сняг завя?
Над бръчки подранили,
косата посивя.
А ми се струва още,
че съм във моя край.
Над улицата нощ е
със весел смях и лай.
И мама до вратата
ме вика у дома.
Потракват колелата
край селската чешма.
Минава с ямурлука
конярят, цял във прах.
От всякоя пролука
звучи момчешки смях.
Дърдавец след присойка
започва песен пак.
И виждам аз девойка
в притихналия мрак.
Засмяна, тихогласа,
със блузка от хасе,
тя бърза - обичта си
на мен да донесе.
О, дни далечни, мили!
Тревоги в мойта гръд!
През белите могили
към вас не води път.
Но образа обичан
лелея в паметта.
Додето жив съм, искам
да не старее тя!
Додето нося тая
най-свидна топлинка,
ще вярвам и ще зная,
че цял живот така
ще слиза нежна вечер
над стихналия клен…
И срещата далечна
ще продължава в мен.
