Михай Бабич

превод: Нино Николов

Изневерихте ли ми, думи навъзбог,
или съм вече придошъл поток,
загубил цел, останал и без бряг,
понесъл думите суетни в мътен бяг
на някакъв блуждаещ сив порой -
с огради, с кол отнася всичко той.
Да беше дал всевишния русло
на този мой поток, чело в чело
бих срещнал аз простора ти, море!
На връх на римата бог можеше да спре
в стиха ми бурен и тогава аз
самата Библия щях да чета на глас,
че както Йона, роб на леността,
скрит в кита, както скрити сме в смъртта,
към мъките си жив пристъпих аз,
към глухата им и гореща паст,
но не за три дни, не за три лета,
в които те притиска пустота,
а за столетия, додето сам открих
по-сляп от мен, по-стародавен кит.
Преди да ме погълне той, аз пак
за себе си ще давам още знак,
ще шепна истини до късно вечерта,
с червено гърло, с гняв от старостта,
додето властите в Ниневия решат
да сложат край на мене. И стихът.

1939