Иля Фоняков

превод: Марко Марков

ВОДОПАД

Дългият й, труден поход
най-накрая аз разбрах:
тя лети със светъл грохот
в дрехи от елмазен прах.

Удивен ще отбележа:
краткия, неистов пир
произтича от стремежа
към спокойствие и мир.

***

Аз спомням си раздумка кратка:
да, стиховете се строят,
тъй както се строи палатка
в степта, край черен път.

Забиваш кол в пръстта, но трябва
добре да е забит,
а после, нужен като хляба,
настъпва твоя бит.

Постеля, стол, против настинка
лекарство, сол, вода,
над теб, в брезента, цепнатинка
и в цепнатинката - звезда.

***

Така излиза: двадесет години значи
случайно и напразно съм живял,
живота си докрай отдал
на бързане след някакви задачи,
ненужно глупави…
                      О, боже мой,
как предан бях на своята идея
и как предаден бях от нея -
вълна съм днес, разбита от прибой.
Не можех ли за друг, по-хубав свят
да губя дните си, добри и сини?…
Зачерквам тези двадесет години,
но от това не ставам млад.

СПОМЕН ЗА ТАДЖИКИСТАН

След студения север е съвсем като сън
този град, в който пролет цъфти необятна.
Една птица всяка утрин ми пее отвън:
трите ноти са сребърни, едната е златна.

Ритъм и мярка - на красотата неписан закон.
Аз природата мога по това да отгатна.
Четири върха аз виждам, а над тях - небосклон:
трите шапки са сребърни, едната е златна.

А е шумен пазарът - по таджикски бозор.
Преминава жена с походка царствено знатна.
Носи тя тюбетейка, върху нея - извезан простор:
трите нишки са сребърни, едната е златна.

Как да забравя този край, аз не знам.
Ручеи тук се преплитат във възел невнятен,
както става това в рубаите на онзи вълшебник, Хаям:
трите стиха са сребърни, единият - златен.

***

На горещи спорове в стихиите
мятаме се страстно всеки миг.
Врагове не сме, но странно - ние
все не можем да намерим общ език.

Бродим разтревожени и смръщени,
лава под челата ни кипи.
И сме уж предишните и същите,
ала всеки свойто „аз” скъпи.

По-раними сме дори от птиците
в този сложен, съдбоносен час.
…И е най-обидно, че мръсниците
по-сплотени са понякога от нас.

***

Все по-умен става демагога,
по-изтънчен в своя произвол.
Трезво и коварно, без тревога
в днешните ни рани слага сол.

И, воювайки с ръце нечисти,
той пред себе си
            в объркан строй
води верните, нетленни истини
като пленници след бой.