Виктор Юго

превод: Кръстьо Станишев

Перото на Тацит зове тя, не на Омир -
война с победен край сред кървави погроми.
Доволните крещят: би трябвало по мрак
бунтовната тълпа да покосим до крак.
Непримиримият Алцест е днес разстрелян
от теб, Филент (1). О, смърт без стон, без плач споделян!
О, стъпкани жита, преди да изкласят!
О, мой народе! те пред мрачен зид стоят.
Без жал ги повали лош вятър. Кротко вика:
„Прощавай, братко мой!” - борецът към войника.
Една жена шепти: „Мъжът ми е убит!
Не зная прав ли бе, но редом с мен превит
вървеше той, така ний влачехме теглото.
О, верния другар, запрегнат с мен в хомота,
отнемат ли ми днес, защо ми е зората?
Убит ли е, и аз желая да умра!”
О, колко без вина безжалостно убити!
По всеки кръстопът се трупат мъртъвците.
И ето, виждаш в миг - рой черен в мрачен път -
девойки двадесет, притиснати, вървят,
красиви, пеят те, спокойни и невинни,
в тълпата всяват страх: един със глас изстинал
най-личната мома запитва: „Накъде?”
Тя казва: „И за нас последен час дойде!”
В казармата Лабу се носи ек коварен,
гръм, който гроб зловещ разтваря и затваря.
Картечници косят. Героите мълчат,
като че ли едва докоснати от смърт.
Един горчив живот да свършат бързат в мрака
и тази свобода харесва им се сякаш.
Опират рамене в един и същи зид
момче и горд старик със поглед шеговит.
И внукът „Огън!” в миг извиква с вдъхновение.
О, този смях звъни с трагическо презрение!
Над бездната гърми, загадка е смехът.
На тоя сив живот те вече не държат,
за тях е все едно дали ще го напуснат.

А май навред цъфти, копнеят всички устни
за нежност и любов и търси страст духът.
Девойките цветя бе нужно да берат,
момчето да търчи със слънце във очите,
да се стопи снегът на стареца в косите.
Би трябвало да с като добри пчели,
налени с аромат, от който звън вали.
И всички да трептят с любовно озарение.
Но в месеца красив на светло упоение -
о, ужас! - сянка зла и сляпа - от нощта
неумолима пак надига се смъртта.
О, как ще тръпнат те, смразени под небето,
ще стенат, ще зоват за помощ градовете
и целия народ, намразил отвратен
проливаната кръв, палача заслепен
и подлата война с убийства упорити.
Със сгърчени ръце и сълзи във очите,
ще молят пушките във оня страшен миг,
към всеки минувач ще хукват те със вик,
отрекли гроб и смърт, ще се тресат без сили.
„Убиват ни! - едва ще стенат. - Милост! Милост!”
Не! Чужди те са днес на всичко и без страх
се вглеждат към смъртта, запътена към тях.
Те не й правят чест да сетят удивление.
Отдавна в мисълта мълчи това видение.
Вдълбана бе в гръдта на гроба пропастта!
Ела, о, смърт! Сред нас души ги пустота.
Те тръгват. Но какво за тях сме ний, кажете?
Нетрепващи стоим, отпуснали ръцете,
и гледаме как те изчезват в бавен здрач
без сълзи и без стон, без жал, без сетен плач.
Ний плачем! Бяха те готови за мъчение.
Какво ще им дадем със късно съжаление?
Защита бяхме ли в печалния им час -
на бедните жени? О, мрак! И кой от нас
на свойте скути взе децата ужасени?
Разбират ли четмо и някакво умение?
Царува ужас див, когато спи умът.
Обичахме ли ги, разкрихме ли им път?
От жажда, глад и студ до смърт се умориха.
О, вашите дворци затуй те изгориха.
От тяхно име днес говоря аз, човек,
лишен от празна скръб сред този празен век.
О, мъртвото дете ме повече раздира
от мъртвия дворец! Отново ги съзирам.
Не се оплакват те, със поглед горд стоят,
недостижими, тъй палачите клеймят,
оставят се без вик да бъдат умъртвени.
О, да размислим ний, от тази смърт смутени,
убиват ги сега, но техните очи
не са отчаяни, там само скръб личи.
Със тяхната съдба се свързва нашта. Братя,
не горе - скръбен дял, тук - радост, на земята!
Нещастните сърца живота да скъпят!
Не сторим ли го, как ще властвува редът
и трайният закон, спокойствието зряло?
То в бедния мъртвец сега се е вдълбало.
Загадка е нощта с разковниче - звезда.
Да търсим! да прозрем в сърцето на скръбта!
О, свойта голота показва сфинксът вече -
наполовина ден, наполовина вечер.
Загадката едва прозореца разкри,
оттам към нас лъчът на бездната гори.
Да мислим! Бял саван покрива им челото.
И нека разберем! Аз казвам - обществото
е лошо, щом вървят такива сенки тук,
смехът им глух кънти със ужасяващ звук.
Не я ли изцерим, тя все ще ни раздира -
злокобна леснота, с която се умира.

Вианден, юни 1871

—————————–

Бележка:

1. Непримиримият Алцест е днес разстрелян от теб, Филент… - персонажи от комедията на Молиер „Мизантроп” (1666). За разлика от Филент, който гледа със снизхождение на човешките недостатъци, Алцест проявява непримиримост в преценките си за другите и очаква от тях искреност и прямота, на каквато той самият се смята за способен.