РИЦАРЯТ
превод: Ана Александрова
РИЦАРЯТ
Рицар в броня от черен метал
препуска из шумния свят.
А вън има всичко: ден засиял,
май и момичета, преход и вал,
враг и приятели, пир и Граал,
и Господ - стохиляден път заблестял,
изгряващ на всеки площад.
Ала под бронята рицарска чака
в най-тъмния пръстен скрита,
свита смъртта… Тя тръпне сред мрака
и пита зла и сърдита:
„Кога ще отскочи меча
от металната броня със звън -
моят пръстен да бъде разсечен
от врага, за да хукна навън?
Нижат се в тоя затвор
сгърбени дните ми… Крея!
Аз искам най-сетне простор -
да танцувам,
да пея.”
1899
ПЕСЕН НА ЖЕНИТЕ ДО ПОЕТА
Виж, всичко се разлиства: Тъй и ние -
защото сме блаженството познато.
То - кръв и мрак - във зверовете вие,
в нас кряска, вкоренено в сетивата
подобно на душа. По теб крещи,
но ти със поглед само ни докосваш
като пейзаж: без жажда, с нежна кроткост,
и затова си мислим: ти не си
избран и позован! Но кой изрече
че бихме от копнеж по теб загинали!
Ще бъдем ли за някого повече?
Безкрайността без теб ще ни отмине ли?…
Но съществувай, да те чуваме, о глас,
легенди сътворил за нас!
МОМЧЕТО
Бих искал аз да бъда от мъжете,
които в мрака с див жребец препускат,
а факлите им - пламъци разпускат
като коси в гонитба с ветровете.
Отпред да бъда, като в кораб боен,
подобно знаме, устремно развято,
да бъда тъмен, но със шлем от злато,
проблясващ неспокойно. А строени
зад мен да яздят пак мъже, родени
от мрака, всеки с шлем сребристо-бял,
ту греещ, ту пък ослепял кристал.
Един до мен ще сочи пътя верен
с тръба, която бляска и крещи,
и като трескав сън ще прелетим
през самотата на простора черен.
И къщите ще паднат на колене,
и уличките ще се поклонят,
площадите ще хукнат победени,
копита като дъжд ще ромолят.
1902-1903
ОСТРОВЪТ
Последен прилив пак ще заличи
през плитчината пясъчния път,
но островът ще взира към брегът
над бента стар немигащи очи.
И впримчените жители насън
ще скитат в свят с променчивост богат.
А в своя бит - те повече мълчат,
и редки думи с епитафен звън
напомня Онова - необяснимо,
смразяващо в застиналост нетрайна,
от детство още с безогледност зрима.
Оная прекратимост, уж случайна -
незнайната и многолика тайна -
и в самотата - непреодолима.
ВЕЛИКАТА НОЩ
Често от теб удивен стоях на моя прозорец
разтворен от вчера… И сякаш забрана висеше
над новия град. Пейзажът помръкваше тихо -
все едно, че ме няма. Предметите гордо отказваха
познанство и близост с мен. Към фенера нагоре
се притискаше уличка. Виждах - бе чужда. Над нея
стая прогледна, съчувствено осветена от лампа.
Вече имах участие. Развълнувани щори заключиха блясъка.
Стоях. И проплака дете. Знаех: майката
тича из близките къщи - какво ли те могат!
И на целия плач безутешния повод разбирах.
Или се запяваше нейде: и гласът се простираше
в частица от мойто очакване. Или старческа кашлица долу
изпълнена с упреци спореше с цялата нежност.
Удари някакъв час. Закъснях да броя и той падна край мен.
Като чуждо момче, най-сетне допуснато, но непипало топка
и не знае играта, с която тъй леко занимават се другите,
гледа учудено: а сега, накъде? - Тъй стоях аз и ето -
неочаквано проумях, че ти обикаляш с мен и играеш
о, възрастна нощ! Удивих ти се. Там, където
кули се мръщеха над града с участта неразкрита,
и планини непознати лежаха, и в близката околност
отчужденост поглъщаше всички случайни проблясъци
на сетивата ми: Ти, Величие, бе това!
За теб не бе срамно, че ти ме познаваш. Дъхът ти
премина над мен. И твойта усмивка разпръсната
широко над мрачната строгост,
навлезе в мен.
1913 г.
***
Макар да е познат на любовта пейзажът,
и гробището малко, с плачещите имена,
и пропастта замлъкваща, в която другите
завършват: въпреки това отново тръгваме
по двама пак, под старите дървета, и лягаме
между цветята и срещу небето.
1914
