Хуго фон Хофманстал

превод: Ана Александрова

***

Дъхът й още клепките ми гали.
Възможно ли е? Тези дни тъй живи
съвсем да са отминали? Едва ли…

Макар че повторимост няма. Знам.
И в необхватност с жалбите горчиви
как всичко тича… Плъзга се натам…

И собственото мое аз неспряно
от детството ми още е смълчано
подобно чуждо куче в моя ден,

защото съм от векове сроден
със прадедите. Спят в савани те,
но свързани, като косите с мен…

Съвсем в едно - като косите в мен.

ПРЕЖИВЯВАНЕ

Смрачаването пъпли в долината…
Със сиво-сребърни сияния луната
прокрадва се през облака. Привечер.
Сребристосиви аромати вече
извират с потъмнелите ми мисли,
изпълват долината… И се давя
във прилива прозиран… Изоставям
живота си… А цветни гъсталаци,
със тъмен блясък тук са разцъфтели
в светлика жълторозов от топази.
Дълбоките вълни на тази цялост
звучат с трагична музика. И зная -
смъртта това е! Музика е тя!
Могъща. Сладка. Призрачно уханна.
Самата меланхолия. Но странно -
безименна носталгия беззвучно
проплаква за живота, както някой
проплакал би, в презокеански кораб,
платната жълти срещу вечерта
разперил, в сините води забързал,
към оня град рожден. И ето - вижда
и уличките, и шума дочува
от градските чешми… Долавя мирис
на люлякови храсти… И се вижда
като дете на оня бряг… Загледан
с очи огромни, детски, боязливи,
които искат да заплачат… Вижда
в разтворени прозорци светлината
на свойта стая… Корабът се носи
по тъмносините води в безкрая,
платна разперил, великански, чужди, жълти…

***

Желаното - нечакано съзрява,
пробуден сън - в душите ни трепти.
И виждаме - над клоните изгрява

луната пълна… В златен бяг лети…
Така мечтата в миг се появява
и през нощта огромна - в нас блести.

И жива е - усмихнато дете -
в нечакани посоки кротко странства,
подобно пълнолуние расте…

Пулсираща - с всесилно постоянство
интимното разкрива пред света -
с ръце на дух - в зазидано пространство…

Превръща тя в мечтано същността.