Сюли Прюдом

превод: Йордан Ковачев

ИЗ „ИЗПИТАНИЯ” (1866)

НА ЧИТАТЕЛЯ

Набрах ти тез цветя край пътя де бедата
в добри и лоши дни отвеждаше ме сам.
За спомен не посмях отделно да ги дам,
но свих ги на венец за радост на душата.

Един трендафил свеж доронва си сълзата,
и теменуга взор отправя нежно там,
и водни лилии - цветя от воден храм
до минзухар златист, разказват ми съдбата.

И твоята съдба. Защото в тоя свят,
щастливи или не, приличаме си вред,
че пълним със сълзи от скръб и обич бездни.

А младостта кога безследно отлети,
се буди всеки в страх от тежките мечти,
и нещо бързо сей преди сам да изчезне.

ДАНАИДИ

С ръка на кръста, а на рамо дигнали ведрата,
Теано, Калидия, Амимона, Агаве,
от рано утро тичат робски по една, по две
да пълнят урна, от която чезне в миг водата.

Ведрата тежки с ръб изострен късат рамената,
ръцете тръпнат, а пък кръста болка зла ръве,
но милост няма, правда няма да се отзове,
и бездна жадна не затваря ни за миг устата.

Те в ужас грохват. Празнината им духа мори.
Но не тъй тъжна като свойте възрастни сестри
най-младата ги с песен бодра пак за труд повежда.

Така работят и мечтите от зори до мрак,
и често грохват, ала сявга младата надежда
ги кани с песен и им казва: „Да започнем пак!”

РАНИ

Политва в боя с вик войникът наранен.
Отнасят го далеч. Лекуваната рана
заръбва един ден. Той ходи с мощ набрана
и в слънчевите дни се смята изцерен.

Но в мрачното небе на някой влажен ден
хаплива болка пак яде плътта раздрана,
и раната си той не смята изживяна,
че носи спомен лют от чужди меч студен.

Тъй както в мисълта се времето мени,
там гдето нявга ти душата ми рани,
отново люта скръб ме безпощадно пари.

От тъжен звук, сълза, едничка дума в книга,
от облаче дори се болката надига,
и чувствам пак зъба на мойте скърби стари.

МОЛИТВА

Аз искам да се моля изпълнен от ридание,
но разумът жестоко възспира мисълта.
На майчините думи светата простота
и на светци велики безкрайното страдание,

и жажда за обич, и мойто разкаяние,
не могат да ми върнат пак вярата свята.
Мъчителна и грешна е мойта чистота:
съмнявам се във бога на моето мечтание.

А искам да се моля в това усамотение
и падам на земята в молитвено смирение,
и чакам те, о, Боже! Къде си, Боже мой?

Напразно сбрах ръце в молитва неизказана,
и „Верую” повтарям - при мен не идва Той,
и в ужас и във мъка душата ми е смазана.

ДОБРА СМЪРТ

И Федон над духа с небесна благост грее,
но повече е мил Христовият завет,
той разума смутен увлича все напред,
на смирна има дъх, като елей се лее.

В страниците добри чаровен дух светлее:
самарският добряк, лекуващ със масло,
геройският възторг на кроткото чело
и устремът велик за Бог да се живее.

Разказват, пред смъртта, че тая свята книга
на гаснещия дух пак вярата подига
и му придава мощ да гледа към смъртта.

Свещеникът кога ме пред смъртта помазва
челото туй масло отново ще отказва,
но ще умра и аз с надежда във Христа.

ЕФИР

Когато съм прострян недвижно на земята,
по-ясен и висок изглежда свода син,
и повече блести там облака самин,
на лъх неуловим разперил си крилата.

И образът му лек изглежда в висината,
ту преспа нежен сняг, ту бляскав исполин,
ту ангел що лети, без нито миг един
да си е променил вида и същината.

Но скоро пласт след пласт от него се откъсва
и в бистрия лазур бледнее и се пръсва,
а синьото небе блести от чистота.

Така изглеждам аз различен под лъчите,
блестя и се топя самин във висините
и ще изчезна там и аз в безкрайността.

NORA PRIMA

Преди да се пробудя срещнах деня с привет,
щом с първи лъч докосна той моите ресници,
аз още спях дълбоко, но огнени зарници
и през съня нахлуха в душата ми навред.

Лежах като изваян, тъй както и навред,
дочувах надалече, че пеят страни птици,
и светли, ранни мисли на огнени езици
изграждаха у мене прекрасен слънчев свет.

Със птиците започна сърцето ми да пей,
долавях как над мен разнася се и лей,
и моя дух упойва отнегде мирис чуден.

От нищото далече, но не и във света,
за миг поне единствен усетих сладостта
да бъда във живота ни в сън, нито пък буден.

КРИЛА

О, радостно небе, свидетел си ми ти,
че още от дете за две крила мечтая,
но дръзвайки аз теб, тогаз да обладая,
спокойния ти свод това не възмути.

Задушвах се до смърт в живот без висоти,
небе от чист лазур! Не можех аз да трая,
че мамеше ме ти далеч към безкрая,
и тръпнеше духът из теб да полети.

Сега съм изтощен и слаб да те обгърна
и твоя кръгозор с духа си да обгърна,
но ти си отмъсти за моя блян крилат.

Изпрати ангел тих крила големи, здрави,
на слабите плещи потайно да постави,
и сещам с мъка аз, как те зад мен трептят.

HOMO SUM

Кога живеех в блян и пустота
и отминавах трудовите люде,
като човек що нивга се не труди
и в кръчмите пилей си младостта,

една въздишка чух аз над света,
от изнурена гръд, от битки луди,
от злото що сирака слаб прокуди,
от роба изнурен на бедността.

Сред тези мъки нека, който може
душата си за тях да не тревожи,
и да живей безмилостен, студен.

Не мога аз, че търсеща разплата,
въздишката прониза ми душата,
и братска грижа разгоря във мен.

ЕДИН СЪН

Селянинът ми каза на сън: „Ори,
и сей, и сам жъни - не ще те храня вече”;
а тъкачът: „Плат от мен не щеш облече”,
и зидарят: „Строй си и се прибери.”

Изоставен, през полета и гори
аз безпомощен заскитах на далече:
- „Милост!” - моята уста изрече,
страшен лъв пред мен се разяри.

И във ужас аз отворих си очите:
пееха зидари млади по стрехите,
труд кипеше, нивите тежаха с плод.

Аз разбрах, че никой сам не поминава
и от всички люде нещо получава,
и обикнах целия човешки род.

САБЯ

Що е острието тънко, що блести?
То не свири в труд полезен из тревите,
камъни не цепи, не сече горите,
кому служи? Него кой върти?

Уред ли е? Не, че нивга не лети
на работниците мирни под очите,
те се радват него да ядат ръждите.
Острие блестящо, кажи що си ти?

- „Аз съм сабя, сечивото на смъртта,
с мен царете ваят людете в света,
за да имат власт и сила на земята.

Всяко лято аз ще режа цветовете,
докато човекът броня изкове
от желязото по-твърда - правда свята.

СВИЖДАНЕ

Късна нощ. На свойта кула буден
ученият бди, вперил в небето взор.
Търси той звезди в безкрайния простор
и следи им пътя в скрит и чуден.

Пъплят светове за нас с ход муден,
в същност те летят във бляскав хор:
сред мъглявини в далечен кръгозор,
той съгледа лъч сред мрак прокуден.

Сметна пътя той на таз комета:
„След пет века, рече, пак при нас ела”,
и ще блесне тя там, дето е била

от закон велик на път подета.
И ако човешкия изчезне род
истината ще я зърне в тоя свод.