Галактион Табидзе

превод: Нино Николов

ПОЕЗИЯТА ПРЕДИ ВСИЧКО

Поезията само слагам преди вас,
приятели, пред мен, пред времето е тя,
пред първата любов, пред първата трева,
преди снега и преди всичко на света.

Сега душите ни по-светли са от сняг.
Нахлува в моите прозорци утринта.
Поезията изпреварила е пак
деня, Светицховели, всичко на света.

Какво, и да е скъп на обич моя град,
един венец от него чакам след смъртта.
Живот и смърт. За да прошепна още млад:
поезията преди всичко на света!

НА ШИНДИНСКИТЕ ЧИНАРИ

С какво шиндинските чинари да сравня?
Сравнява ли се нещо несравнимо?
Например утрото, потънало в деня,
или пък чувството, по детски наранимо?

Ще те сравня ли, майчице? С кого?
И през ключалката, след толкова години,
в пролука някаква, зад някакво стъкло
ще блеснеш ли поне за миг в коприни?

Шиндинските чинари… Не разбрах
най-простия от всичките закони -
дърво напомня цялата гора,
но клон не може да замести клона.

Така, наистина или пък на шега,
за детството заплаках като странник,
отритнат вече, доловил с тъга,
че друг е неговият нов и мил избраник.

Не може нищо да се промени:
прелита птицата, а после отлетява,
цъфтят цветята, пламват моите страни,
чинарите в Шиндис се извисяват.

ЩЕ ГО ЗАХВЪРЛИШ ЛИ КАТО СИРАК…

Стихът набираше със тебе висота,
безстрашно гледаше и съдеше пристрастно.
Ще го захвърлиш ли като сирак в нощта,
отвъд пространството и времето ужасно?

Едни пропаднаха без спомен, без следа,
a други крачеха неволно по следата…
Сложи деня, ако ще пишеш за беда!
Където има подпис, там стои и дата!

Стихът, не е той мост между добро и зло,
a - знамето и раната на боевете.
Дълбае времето… И твоето тегло
така вдълбано е в твърдта на стиховете.

Ти си наследникът на всичко. В път нелек
са твои гербът, чукът, сърпът, флагът ален.
Ще доубиеш ти един отминал век,
ще го стопиш със пламъка индустриален!

Стихът набираше със тебе висота,
безстрашно гледаше и съдеше пристрастно.
Ще го захвърлиш ли като сирак в нощта,
отвъд пространството и времето ужасно?

КЪМ РОДИНАТА

Родино! Иде денят, приближава се.
Родино, мойто сърце разбуди!
Вгледай се - обич - блести, извисява се
храм върху кървави още следи!

Скъпо ни струват, разбира се, чувствата,
живнали в нас от най-ранните дни.
Стигаме стъпка по стъпка изкуството,
вслушани в песен, която кълни.

Родино-песен! Объркват ме тия
свързани думи. Не ще ги деля…
Твоите рани с мъгли ще обвия,
с моята вяра ще ги изцеля.

Само не зная аз утре какви ли
песни от златни зърна изкласили
сам ще отроня, задъхан от път…
Знаят скопените, знаят витиите
как да се люби, какво да мълвят.