Захар Прилепин

превод: Татяна Любенова

По повод на всичко

Второто писмо на Прилепин е отговор на нападките към неговото „Писмо до другаря Сталин“. бел. прев.

Реакцията на моето писмо е многословна, обидна, често пъти безсмислена.

Дмитрий Биков любопитно и до голяма степен точно пише за мотивацията на моето писмо, но за същността му - съвсем не точно и не винаги любопитно. Да си уверен в това, че единствената и главна цел на Сталин е била построяването на концлагери от Брест до Магадан е толкова глупаво, колкото и да си уверен в неговата доброта и човеколюбие.

Напълно възможно е да се приведе списък - при това, огромен списък! - на предприятия, полигони, заводи, параходи и ледоходи, реално създадени по времето на Сталин и реално разпродадени от определени хора, чиито имена са известни.

Какво е глупавото в това, Дмитрий Лвович? Аз говоря за очевидни неща, не е ли така? Или у нас от някое време да се казват очевидните неща е признак на лош тон? И откога е така?

Сталинска Русия е многостранна и сложна система, да я оправдаем е сложно, но и няма защо да я опростяваме.

Вероника Долина е приятно изненадана от предложението на свои добри приятели да ми се въздейства физически: дано някой ме фрасне по лицето, радва се поетесата, чиято книжка “Порцелан” сега стои точно пред мен - на поетическата лавица до моята маса. И ще си остане там.

Поетесата твърди, че съм нарушил главната линия, разделяща хората от животните - и прошка за това не може да има.

Ето - живееш в родната си страна, имаш някакво мнение по засягащия всеки руски човек въпрос - а именно, епохата на най-страшната световна война - и рискуваш да нарушиш разделителната линия, която някой е установил. Кой? А защо никого не сте питали?

Защо на мен, както е казано в стиховете на Есенин, понякога ми се струва, че “съм чужденец в собствената си страна”; и не само аз се чувствам така. Може би вашата разделителна линия минава пряко през колективната национална памет?

В продължение на няколко дни ми написаха благодарствени писма и ми позвъниха десетки хора, чийто имена са цветът на съвременната руска култура - писатели, режисьори, актьори, публицисти. “Благодаря за писмото” - казваха. Беше ми топло от тяхната помощ. Помолих да не се намесват в този развихрящ се скандал, но с ръка на сърце признавам, че много от тях не бяха склонни да заявят своите чувства на всеослушание.

Всички се страхуват да не бъдат обвинени в ксенофобия. А в русофобия - никой.

Вие разбирате ли какво всъщност правите, мои най-усърдни опоненти? Вие буквално сте наплашили хората - в собствената им страна да се страхуват да кажат какво мислят.

Но винаги е необходимо да се помни, че ако бъде затворена устата на умеещите да говорят и слушат, на тяхно място ще дойдат хора, които не умеят нито едното, нито другото.

Дмитрий Олшански пише, че не съм прав и посочва като доказателство списък на част от разстреляни в 1938 година. Последните фамилии в списъка - Олшански и Прилепин - Егор Павлович, от село Каликино, Липецка област, е роднина на моя дядо.

Митя, разбирам за какво говориш и за мен е ужасно да видя тези фамилии, където срещу всеки е написано “разстрелян на тази и тази дата”. Но просто не разбирам, ти ли писа не толкова отдавна забележителна статия за Троцки, разглеждайки го не без известна, да си го кажем направо, симпатия? Или текста за Троцки е написал един Олшански, а на моето писмо за Сталин е отговорил друг човек? Или и аз по повод на Троцки да ти изпратя мой списък?

Или може би всеки разговор на историческа тема ще подменяме с такива списъци - да се подберат такива, може при желание във всяка, даже напълно вегетарианска епоха.

Още по-странно е да си представим в подобно положение Пушкин, възпяващ Петър, който е изтребил много повече хора в Русия - това не отричат даже либералните историци - отколкото Сталин.

В подобна ситуация сигурно щяхме да обкръжим Александър Сергеевич и да го питаме: е, папуас, не ти ли е жал за руските хора? Русия, казваш, вдигнал на крака? Сега ще ти прочетем поименно кого още е вдигнал на крака, приготви се да не спиш три седмици и да слушаш.

Група студенти от еврейския университет също ми отговарят с писмо, сочейки като доказателство непонятно защо, любимия ми Исаак Левитан, преживял живота си, по тяхната вярна забележка, в бедност. Момчета, вашите преподаватели дадоха ли ви да прочетете писмото ми, преди да решите да му отговорите?

Кинорежисьорът Бардин пише въобще дявол знае какво, разговаряйки не с мен и не по повод на моето писмо, а по повод на нещо свое и дълбоко лично.

Още един доброжелател призовава всички прилични хора да ми обявят повсеместен бойкот: да не ме допускат в светското общество, да ме гонят от прага, да ми сложат печат на челото, за да го виждат всички, с които имам работа. Е, това е старата школа: дръж го, хвани го! На това нас няма защо да ни учат.

Някои даже вече са се вслушали в съвета му. Ще видим какво ще се случи по-нататък.

Андрей Колесников (наблюдател на “Нов вестник” - “Новая газета” - бел. на рус. ред.), пише по темата сериозно и сякаш прави дори опит да ми опонира, а не да измисля за опонента, подхвърля в отговора си до мен, че в руския народ живее страстта към погрома.

Защо тези думи така лесно излизат от вашите уста, приятели мои? - мисля си аз.

Да си представим безумеца и подлеца, който би написал, че в еврейския народ тайно живее Френкел, имало е такъв създател на концлагери в сталинските времена. Каква реакция би последвала след тези думи? Вероятно автора на такова предположение просто ще го окалят, и заслужено.

Но по каква причина може да се говори за руския човек, набързо, пътьом, всичко което ти скимне - и нищо: ние да го преглътнем.

В крайна сметка, досега не съм чел отворено писмо на руското студентство до журналистите и телевизионните водещи с искане да престанат да ги подозират в намерения за погроми. Не съм виждал и послания в подкрепа на непрестанно охулваната от известно време православна църква, за която имат право да се изказват всички, живеещи в Русия, включително и неправославните - ние сме светска държава.

Виктор Шендерович, един от тълкувателите, вижда в текста ми признаци на вопиющ антисемитизъм и ми поставя диагноза: бил съм болен от сифилис.

Е, аз не съм такъв експерт по полова хигиена, като някои. Но все пак, лошата ми памет ми подсказва, че подобна диагноза на кого ли не са поставяли: от Державин, Пушкин, Гогол и Чехов до Блок, Есенин, Шолохов и Михаил Булгаков. Всичко наоколо са болни, единствен Шендерович е здрав. Веднъж споменах, че ако беше жив в наши дни Достоевски - Виктор Анатолиевич и него би захапал. На което Виктор Анатолиевич леко се обиди и отреагира иронично: ами, да, както се казва, след като няма Достоевски - захващам се с Проханов. Защо само с Проханов? Хващали са се, например, с Валентин Распутин, класик и велик руски писател, и какво, не се задавиха.

Да открие в мен антисемит може само човек, който не познава нито моя кръг, нито музиката, с която съм израсъл, нито книгите, които чета, нито моите учители, нито моите другари. И който не е чел книгите ми.

Текстът ми не е насочен към тези, които с гърди защитава Шендерович.

Текстът е насочен към тези, които веднага са се познали в него.

Биков не се е познал, Олшански не се е познал - явно при тях всичко е наред със здравия смисъл - и ние има за какво да поговорим при цялата разлика във възгледите ни.

И още, той е насочен към онези, които упорито не искат да се познаят - днес, повече от всякога, това са мои, забравили родство и съвест, съплеменници, руснаци по кръв, лишени от чест и съвест безсърдечни хора, които също имат местническо съзнание.

И още, той е насочен към онези, които последователно и усърдно влизат в ролята на техни адвокати; и адвокатите биват всякакви.

Алик Кох, въпреки че е немец, също се е познал и е необичайно възбуден от това.

Изтегляйки шпага и неочаквано нахално (макар и неведнъж да сме били на една маса, пили сме вино от една бутилка и познаваме взаимно възгледите си), ми насрочи среща, за да ме срази в безмилостен устен двубой, кой знае защо убеден, че съм длъжен всичко да захвърля и да хукна да се обяснявам в Москва.

Алик, или ако ви е по угодно, Алфред, преди вас се е наредила цяла опашка. Затова кой знае защо се съмнявам, че ако аз, например, докато ти беше министър от елциновото правителство, толкова самонадеяно ти бях определил среща за устен дуел - ти би захвърлил всичко и би ми отвърнал с незабавна взаимност.

Нещо повече, искрено намирам спора ни за безсмислен.

Изглежда ние, сега и завинаги, ще си останем всеки на своето. Никаква логическа последователност на доводите не води нито една от спорещите страни до съгласие. “Вие говорите, че сталинска Русиия е била връх в съществуването на руската цивилизация? Това е подла безсмислица! - Не, това не е безсмислица, а очевидност! - Това е бълнуване! Той погуби Русия! - Не, той я спаси!” - и така до безкрай.
Цифри могат да се сипят и от двете страни предостатъчно. Добре, че все пак някой е запазил Русия за нас и за нея може да се поговори.

Но аз не участвам в този спор.

Моето отношение към тази епоха и към заявената тема е много по-сложно, по-строго, по-болезнено - защото по времето на Сталин са убити не само мои роднини, но и обичани от мен поети, чиято страшна гибел е за мен лична човешка трагедия - Павел Василиев, Борис Корнилов, Осип Манделщам.

Писмото ми е написано, за да даде глас на колективното съзнателно и безсъзнателно на народа, към който имам честта да принадлежа и от името на който имам смелостта да говоря.

Съчинителят Игор Иртенев се обърна към мен с писмо, където ме нарича “нищожество”. По неговите думи, аз съм оскърбил паметта на неговите дядовци, воювали през Втората световна.

Мир на праха им, нека ми простят, ако неволно съм ги обидил.

Но аз исках да обидя само тези от синовете им, които ми причиниха болка.

Не от една година чета за своя народ, който, както отново и отново разбирам, бил носител на робска психика. И още чета за черната дупка на миналия безсмислен век, за неизтребимите привърженици на социализма сред моите съвременници, за пияната Зоя Космодемянская, за хвърлилия се върху амбразурата Александър Матросов, за борбата на двете злини (а къде е било доброто в това време? На Луната?), за половината страна, която лежала в затвора, и за другата половина, която я пазела.

Моето писмо бе замислено след поредната скотска вакханалия в пресата, случила се на последния Девети май, и още веднъж повторена на 22 юни тази година. Мнозина вече са свикнали с тези вакханалии, а други са се примирили.

Освен милионите хора, живеещи в Русия. За да обяснят някак колосалното чувство на почит към Сталин в народната среда, моите опоненти привеждат доводи за това, че всички, затворени в лагерите, са загинали и сега за Сталин тъгуват децата на палачите и доносниците.

На вас, Игор, ви е болно, а на нас, мислите, че не? На вас, Игор, ви е обидно за дядовците ви, а на мен за моите, които не са били нито палачи, нито доносници, нито конвой - а са били разкулачени селяни и честни войници, мислите, че ми е все едно?

Но за тях нещо е означавало това ужасно име. Съвсем не това, което значи за вас.

Кървав маниак? Е, да. И още върховен главнокомандващ. Това трябва да се има предвид.

Или може ще започнем да се срамуваме от бащите си, за да не ви обидим?

В писмото си обмислено и последователно се постарах да заболи всички, които не за първа година причиняват болка на мен и моите близки. Които оскърбяват моята памет и настояват на своето.

Аз виждам, че ви е болно и не се радвам на това, но така трябваше: иначе нищо не бихте чули и този път.

Нека да съм нищожество, но какво да правим с хората, които избраха Сталин за име на Русия: ние знаем, че го избраха - а после, обичайно, гласовете им бяха откраднати и поделени.

Те също ли са нищожества? Кажете им го.

Те са около нас, живеят в същата страна, на същата географска ширина, вървят с вас по едни и същи улици.

Въртейки се в своята интелигентна и мъдра среда, вие незабелязано за себе си, но забележимо за нас, приватизирахте историческата истина, здравия смисъл, всичко онова, което смятате за общоприети неща, и това, което сами сте определили като недопустимо.

Волтер, на когото така обичате да се позовавате, с готовността му да умре за правото на другия човек да изкаже мнението си, е забравен и отритнат.

Е, аз ви изслушах.

Ние ви слушахме, внимателно.

Къде е дори приблизителната ви готовност да чуете отговора?

На мен просто ми се искаше да кажа, че тук, около вас, живеят зашеметяващ брой хора, които мислят иначе, различно от вас.

И явно, че имат за това основания, защото не може цялата правота на руския свят да принадлежи само на вас.

И ще ви се наложи да живеете заедно с този народ.

Бъдете снизходителни към чуждите болки, тогава и към вашите ще бъдат снизходителни.

Бъдете по-добри, ако се надявате да бъдат добри и с вас.

…Впрочем, както искате.

Свободная Пресса, 9.08. 2012