ФАНТАЗИЯ
превод: Йордан Янков
По сините улици скитам измокрен.
Сърцето ме води по път непознат.
И спирам пред надписа „Клуб за самотни”.
На белия сняг пада сноп светлина.
И често край тези потайни коптори
от уличка в уличка идва унил
под тъмните покриви Лудвиг Бетховен,
забравен от всичките земни жени.
Пристига и Лермонтов - пак необичан…
Сърцето е все без любов. Докога?
Седи той край огъня. Пуши… И стихче
се ражда за първата мъжка тъга.
Сърцето свободно и гения мощен,
брилянтния стих изпод златен писец -
тя всичко това замени за разкоша
на жалкия, с кражби прославен подлец.
Не пръстите, дето са писали „Мцири”,
а пръстите, бъркали в чуждия джоб,
са галили вечер косите ефирни
и мълком се вричали в обич до гроб.
Проскърцват вратите. Все нови и нови
нахълтват към клуба под здрач нажежен -
Петрарка и Данте, Катул, Богданович…
Безкрайна редица велики мъже.
Те сто пъти земна любов заслужават,
но нашият свят не е щедър към тях.
Когато настъпи смъртта - чак тогава
жените заплакват над тленния прах,
целуват могилите с топли уста -
с туй сякаш по-лека ще стане пръстта.
