СЛАВЯ
превод: Андрей Германов
СЛАВЯ
Слава вам, чела високи, зеници под вежди руси,
слава, творения щедри, где радост и скръб се крият,
вам, слънца по таваните, бледи дървени Исуси,
вам, сплави от звън и лъчи по древни камбанарии.
Слава вам, фрески вехнещи, вам, попукани колони,
вам, разбовани гроздове по олтарите старинни,
вам, мозайки щедри (слънце от вас се рони),
слава, горение живо по овехтели картини.
Слава на старата книга със страниците протрити,
с шарки, някога ярки, с думи във тежки колони,
виждам как тъмна забрава плува над старините
на тия бедни, безръки гуцулски жени-мадони.
И се прекланям и казвам: слава вам, глина и камък,
вам, резец, перо и четка, слава, изкуство, довека!
На красотата безсмъртна, на творческия ви пламък -
пчелата неуморима, звънкаща вечно в човека.
ЕСЕННИ ОГНЬОВЕ
Идва времето тихо на огньовете есенни.
Запламтяват листата изсъхнали в огъня…
И димът е горчив, и земята е влажна
под саван на сребърно-синята пепел…
Падат в огъня буен листата обветрени
и по клонки прекършени пламъкът плъзва.
В тишината прозрачна, опиващо крехка,
дървесата припяват над мъртвите листи.
О, безлисти дървета - огън гълта мечтите ви.
и гласът на дъбравите тъмни изгаря той.
Весел пламък обгръща славееви трели
и росата по листите - пчелните извори.
Ходи слънце в небето - жива детска рисунка,
бяла детска рисунка със черти тебеширени,
огън златен долива то долу в огнищата
и съгрява отеклите длани изстинали.
Тичат малки деца… Ах, съвсем не разбират те,
че това е смъртта - вечна спътница наша…
Сива пепел се вдига и кръжи, и развява се -
и почуква в сърцата живи на дървесата!
***
Свикваш със словото като със рана,
като с проклятие,
като със лъст.
Дръж се, поете!
Най-тежко ще стане,
когато раните
те преболят!
ЯБЪЛКИ
Тези млади момичета
явно се връщаха от гости -
носеха в мрежи и кошнички
дъхави ябълки.
На гарата слязоха,
нерешително спряха.
Приближих се и помолих
за разрешение
да им помогна.
… Носех пълна кошница ябълки,
уличките бяха тъмни и тайнствени,
миришеше на ружи
и на теменуги,
но най-силно -
на ябълки.
Нейде накрая
оставих кошницата.
Момичетата ми благодариха.
Помня мириса на сънните ябълки.
А тежестта им усещам и досега.
ГОРСКА ТАЙНА
Ах, прошепна ветрецът на борчето,
а пък борчето - на игличките,
а игличките пък - на цветята,
че ноще, по потайна доба,
щом заспят дървесата порядъчни
и задрямат учтивите листи,
и заклюмат по всяка поляна
добродетелните цветчета,
някой нещо някъде прави,
някой нейде нанейде поема,
някой някого нейде целува,
някой някому нещо нашепва…
„Само - пшт! - Нито дума на никого” -
тъй помоли ветрецът борчето,
а пък борчето - свойте иглици,
те пък всички цветенца помолиха,
за това, че там нейде по тъмното…
Падна нощ. И утихна вятърът,
и се вслуша внимателно борчето,
притаиха се немите листи
и цветята ушички ностриха:
кой къде и защо нейде ходи,
кой какво и защо нейде прави,
кой кого и защо целува,
где, кому и какво нашепва?
Всичко беше страшно вълнуващо!
Но се свърши накрая търпението.
„А аз зная” - прошепна борчето.
„Ами да!” - се обадиха листите…
Пропълзя шепот тих по гората,
шумолене пое по гората,
по гората и горичките,
та ветрецът да млъкнат изшътка!
И до днес тъй и никой не знае,
че в леса по потайна доба,
щом заспят всички честни дървета
и учтивите листи затихнат,
и заклюмат по всички поляни
добродетелните цветчета,
кой къде и кога нещо прави,
кой е той и защо тука ходи,
кой кому за какво нашепва,
кой кого и защо целува…
ЗА ВЯТЪРА
Срещнах вятъра в полето.
- Ветре, къде си затичал?
- Търся най-ярки цветове
за дрехата на любимата.
Срещнах вятъра в морето.
- Ветре, къде си затичал?
- Търся в морето бисери
за пръстен на любимата.
Срещнах го във планините.
- Ветре, къде си затичал?
- За драгоценни камъни
за гердан на любимата.
Срещнах го в пустинята.
- Ветре, къде си затичал?
- Търся в пустинята име,
име за свойта любима,
едничка и най-прекрасна…
