Десанка Максимович

превод: Иван Коларов

Обеща ни веднъж през детството,
че ще бъдеш вечна,
отдето и да се връщаме, ще те заварваме
като сянка под къщната стряха,
като къщния праг.

Нямаше ни едно наше отплаване,
при което, като рибарска жена,
да не си присядала, загледана към морето;
нямаше буря или корабокрушение,
след което да не сме съзирали
ведно със небето и твойто лице.

Където и да сме се събуждали,
виждаме на прозореца тебе и слънцето;
винаги беше на педя от нас,
като водата,
като въздуха,
присъствуваща и нужна.

Обеща ни, че ще бъдеш вечна
като всичко, което на света ни посреща
и остава след нас.
И когато умираше,
изглеждаше като че се чувстваш виновна,
задето ни напущаш.