Ваагн Каренц

превод: Андрей Германов

***

И пак на есента във здрача
със сенките предишни крача,
следят ме слепи светлини.
Шумят потокът и чинарът
и през една вратичка стара
аз влизам в свойте детски дни…

И пак събирам като в шепа
на прасковите оня шепот.
Пак тупат плодове така!
И сред лозниците надвесен -
баща ми, тъжен като есен,
със кошче праскови в ръка.

Ах, как със нови, странни сили,
като че мен са ми простили,
пак бих се върнал в оня миг,
пренесен през години дълги…
… Баща ми, необръснат, мълком
прегръща ме със сдържан вик.

Къде е днес оназ градина?
Аз пак през нея ще премина,
пристигнал тъжен от града,
и пак разплакан ще застина,
убол се в твърдата четина
на татковата зла брада!

…И пак на есента във здрача
със сенките предишни крача.
Врата. Поток, чинар шумят.
Тополата пирамидална
ме среща с тръпката прощална
на безвъзвратен листопад.