Павол Хоров

превод: Димитър Пантелеев

ПРИЗИВ КЪМ ЛЯТОТО

Метал нажежен е денят. Гущер на камък.
Безкраен простор небесен.
Бели речни ивици като женско рамо.
Прастара жътварска песен.

Дъга на уста, която пие росата
от чашките на цветовете.
Стрели от дъжд, които с шумът на косата
падат, падат над полето.

Под тежко бреме житата леко се свеждат,
под бреме от тежко злато.
Щит на лятото, счупи всички премеждия,
унищожи тъгата!

Изтръгни корените на всички неволи,
на безплодните дървета,
дай сила на отпора, чист звук на гръмовете,
когато един глас лукаво моли

и слага меч в ръцете на добрите хора,
и хвърля в очите светли
прах на мъртви звезди, пясъка на раздора,
ненавистта на вековете.

Дай сили да скъсаме железните окови,
които ни теглят надолу.
Дай сили на милостта, дай истинска обич,
дай сила и твърда воля

да забравим предателството и пустотата,
и коварните им длани.
Дай сили да се наведем над златното лято
с нежността на суров стопанин.

Да обикнем земята с обич безмерна
като корените на бора,
да увенчаем сърцето си вечна верност
ние, добрите хора.

НАЗДРАВИЦА

Когато зимата със вой несвесен
и с бяло було полети в простора,
приятно ти е да седиш унесен
пред чаша вино със сърдечни хора.

Вън кучетата вият в тъмнината
и вихърът танцува и беснее,
но в твоето сърце трептят и пеят
възторзите на огненото лято:

пред теб израстват склонове зелени,
лозя със златна светлина заляни
и летни дни без полъх, без движение,
безкрайни и горещи като длани,

дни, във които гроздето узрява
и после се превръща в младо вино.
Макар че вън е ледена пустиня,
седиш край зачервената жарава

и пиеш с пълни чаши до забрава
плодът на миналото златно лято.
То пее и кипи във теб, когато
извикваш със сърдечен глас: „Наздраве!”

и мълком се покланяш на земята
за чудните й дари, за живота,
прекрасен и честит дори когато
виелицата снежна вън боботи.

ГЪСКИ

Когато крачехме из пътя двама,
със крясък ни посрещна гъше ято.

И в мене пламна мъка непозната,
защото сякаш чух зовът на мама.

Аз зная - много тя по мен тъгува,
но аз не идвам - нейна радост в мрака,

макар че гъските крещят и плуват,
макар че тя пред своя дом ме чака.

Ала човек във странен смут изпада,
когато във съня си чуе близка песен.

Той трябва много да гори, да страда,
да бъде слаб, да бъде в скръб унесен,

докато разбере със скрита радост,
че крясъкът на тия гъски бели
във песента си майка му е вплела.