СВЕТОУСЕЩАНЕ
превод: Нико Стоянов
СВЕТОУСЕЩАНЕ
Приятели от цялата земя,
самата истина ви казвам.
Нас злото за косите ни държи
и ветрове разкъсват наште пазви.
Къде е яркото ни слънце?
С крадци е пълна днес земята в мрака…
Разпънат пред света на поругание -
не съм пророк, когото всички чакат.
О, Бесарабийо, обичана родина,
аз синовете ти приветствам славни!
След тази буря той ще дойде,
когото чакат всичките отдавна.
Усещам стъпките му близо,
гласът му - сякаш гръм - се приближава,
а от гръдта си прометеевска
той по света сърцето си раздава.
Отдавна песента си тука пее
за нашите тъги велики.
- Сърцето си и ти тук ще отвориш,
към нови брегове и изгреви повикан.
НОСТАЛГИЯ
Лъхва вятър - в мене мята
аромата на степта.
А след него по земята
тръгва тихо есента.
Мен ме викате, дървета,
да ви пазя в труден час.
Мамите ме под небето,
щъркели, да литна с вас.
Где ще стигна тази есен?
Под прозореца съм спрял.
Как да литна с тази песен
с птиците по пътя бял?
В тая степ аз сам останах.
Где си? - Ти до мене бе.
Но, пронизано от врани,
тлей смолистото небе.
Да замина! Ветре, ветре,
как да изоставя аз
тез акации-дървета?
Заедно сме в труден час.
БЕЗПОКОЙСТВО
Пръскат над мен бели жерави
тиха и бяла тъга.
Вчера ли бях аз, ах, вчера ли
пролетна буйна река?
Тука остава сърцето ми,
детството, тихият кът.
Крача и нося в ръцете си
шапката в дългия път.
Мълком пътувам с бродягите -
пътят е светъл и пряк.
Но съжалявам навсякъде,
че не съм станал моряк.
Крякат над мен бели жерави -
нейде запял е човек…
Вчера ли беше, ах, вчера ли?
само дочувам аз ек…
ЕСЕНИНСКИ МОТИВ
Диша степта под небето ни лятно,
утринна свежест опипва чело.
Чуваш ли - сила, акацийо златна,
вдига се в моето крехко стебло?
Не коленичих в живота си труден -
нищичко, че есента наближи.
Имам ли още защо да се чудя?
Вече достатъчно е, че съм жив.
Простите хора-селяци обичам,
сам съм израснал сред тази тълпа.
Кучето някак на мене прилича,
тази акация, тази липа…
Леко ли, не ли - живях като всички.
И от небето не свалях звезди,
опит от грешките свои извличах -
зная ли? - може за нови беди…
С вас да се трудя или - на войната…
Или на новото да съм пророк?
Вечно така ще тече тя, реката…
Всички ще минем през този поток.
Всичко очаквам, но не се страхувам -
само за теб ли е мойто перо?
Радвах се, трудих се, често тъгувах -
писах за мъки, надежди, добро.
…Вятър и пусто е, мокро е всичко -
аз не приемам такава степта.
Всяко листенце и всяка тревичка
слагам ги с корените в песента.
Слънчево-звездни пак вечно бъдете -
тука съм падал и аз уморен, -
хилядолетни, но млади полета!…
Колко ли младост остана за мен?
СРЕЩА
В нашето градче дойде отново…
А защо - не знаеш и сама!…
Моето момиче тъмнооко,
как си сред полето у дома?
Вече там обрахте ли лозята,
житото и златния лимец*?
А пък тука - пек и прах, и жега -
цяло лято нямаше дъждец.
Тука с прах засипано е всичко.
и дори душите ни комай!…
Как си със златистите къдрици?
Искам пак да видя твоя край.
Твоите акациеви степи
затова обикнах аз така -
вгледай се спокойно в тази есен,
свалят те душевната тъга.
И защо да хленча, да тъгувам?
Капят обгорелите листа.
И защо сърцето ми да вехне?
Тя не остарява - младостта.
А душата ми е степ безкрайна
и кипи кръвта като шира.
Пак опитвам кипналата есен -
тоя вкус горчив да разбера…
—————————–
*лимец - вид жито
ЗОВ ПО МРАЧИНА
Напролет през нощите тихи и лунни
тече светлината в рекичката златна.
Тече и в душата ми, тъжните струни
докосва тя с твоите думи невнятни.
Събирам аз в дланите твойта усмивка.
Изпивам те цяла, от жажда съборен.
И сякаш е твоята тиха усмивка
сънят ми - витае над мене отгоре.
Сърце наранено със сабя от мъка,
не знаеш ти колко тъй още ще патиш.
Израснала в мен, любовта ми не млъква -
самотна, загубена, сякаш в гората.
Ела, както тая вечерница плавна,
с огниво ела, по сърцето да чатнеш -
веднага в душата ми огън да пламне
през нощите тихи и кърваво-златни.
КАВАЛЪТ НА ПРОЛЕТТА
През март в напъпилите пак дървета
ще звънне слънцето с лъчи-монети,
ще бликне пременена пак земята
под шепота на пролетния вятър.
И ще събуди посевите сънни
за нови песни, светлини бездънни. -
Обикнах, пролет, живите ти сили
на агънца и цвилещи кобили.
Дървета и кобили, - любовта ви
със звънка рима днеска ще прославя
и в сънищата розови и нежни
ще съхраня най-свидните надежди.
И, майко, пак недей ми се сърди ти -
сърцето неспокойно в глъбините
тупти в тъга измъчено, в умора, -
но ти си ми надежда и опора.
Такъв съм все! Бунтовен, тих - различен.
И пролетния повей пак обичам.
Живея, майко, сякаш че на клада,
а пъпките набъбват жизнерадо…
Живота ти, едно вълшебство лунно,
днес възкресяват с новите си струни,
ръцете твои - кладенчета свети,
благословени, във стиха ми светят.
