ОЙ ТИ, ТЪМНА МЪГЛА…
превод: Найден Вълчев
ОЙ ТИ, ТЪМНА МЪГЛА…
Ой ти, тъмна мъгла низ полето,
ой ти, гъста гора по брега!
Тихом тръгнаха с пушки мъжете,
тихом тръгнаха в бой със врага.
На прощавка ни казаха просто:
- Вие чакайте вести добри! -
и причакаха чуждите гости
сред смоленските гъсти гори.
Нагостиха ги с огън богато
и ги проснаха в тъмния лес
зарад нашите сълзи проляти,
зарад нашите мъки до днес.
Оттогаз на безчет километри
за злодеите няма покой:
ден и нощ партизанските ветри
над главите им свирят със вой.
До един тук ще мрат враговете,
никой няма да види дома…
Ой ти, тъмна мъгла низ полето,
ой ти, майчице родна земя!
1943
—————————–
ЗАПАЛИ СТРЯХАТА МУ БЕДНА
Запали стряхата му бедна,
изби децата му врагът
и той сега къде да седне,
войникът, върнал се от път?
До канавката сред полето
видя тревясал гроб. И спря.
И нещо каза му сърцето.
И гняв се в него разгоря.
И буци давят го отново,
проблясват двете му страни.
И казва той: “Стани, Прасковя,
мъжа си верен посрещни.
Застилай масата, дай хляба.
И сух да бъде, и корав -
да отбележим както трябва,
че съм се върнал жив и здрав.”
Не му отвърна. Ни усети
тя тези негови слова.
Край него само полъх летен
развя надгробната трева.
Оправи ремък, със въздишка
приседна тръпен и несвой
и до торбата си войнишка
бутилка водка сложи той.
“Не ме съди за моя спомен,
прошепна смазан и несмел,
но не на празник, а на помен,
Прасковя, виж, че съм дошел.
Ще се завърнат тук мъжете,
ще се сберат тук всички, но…”
И пи самичък под небето
сълзи и водка във едно.
Наля си пак до половина
и пак простена от печал:
“Към теб аз четири години
през три държави съм вървял…”
И се напиваше. Насреща
безсмислен грееше денят.
Един медал за Будапеща
красеше горката му гръд.
1945
ОЙ, ТУМАНЬІ МОИ, РАСТУМАНЬІ…
Ой, туманы мои, растуманы!
Ой, родные леса и луга!
Уходили в поход партизаны,
Уходили в поход на врага.
На прощанье сказали герои:
«Ожидайте хороших вестей!»
И по старой Смоленской дороге
Повстречали незваных гостей.
Повстречали - огнем угощали,
Навсегда уложили в лесу
За великие наши печали,
За горючую нашу слезу.
С той поры да по всей по округе
Потеряли злодеи покой.
День и ночь партизанские вьюги
Над разбойной гудят головой.
Не уйдет чужеземец незваный,
Своего не увидит жилья…
Ой, туманы мои, растуманы!
Ой, родная сторонка моя!
1943
—————————–
ВРАГИ СОЖГЛИ РОДНУЮ ХАТУ
Враги сожгли родную хату,
Сгубили всю его семью.
Куда ж теперь идти солдату,
Кому нести печаль свою?
Пошел солдат в глубоком горе
На перекресток двух дорог,
Нашел солдат в широком поле
Травой заросший бугорок.
Стоит солдат - и словно комья
Застряли в горле у него.
Сказал солдат: «Встречай, Прасковья,
Героя - мужа своего.
Готовь для гостя угощенье,
Накрой в избе широкий стол, -
Свой день, свой праздник возвращенья
К тебе я праздновать пришел…»
Никто солдату не ответил,
Никто его не повстречал,
И только теплый летний ветер
Траву могильную качал.
Вздохнул солдат, ремень поправил,
Раскрыл мешок походный свой,
Бутылку горькую поставил
На серый камень гробовой.
«Не осуждай меня, Прасковья,
Что я пришел к тебе такой:
Хотел я выпить за здоровье,
А должен пить за упокой.
Сойдутся вновь друзья, подружки,
Но не сойтись вовеки нам…»
И пил солдат из медной кружки
Вино с печалью пополам.
Он пил - солдат, слуга народа,
И с болью в сердце говорил:
«Я шел к тебе четыре года,
Я три державы покорил…»
Хмелел солдат, слеза катилась,
Слеза несбывшихся надежд,
И на груди его светилась
Медаль за город Будапешт.
1945
