Виктор Юго

превод: Григор Ленков

Затворничка върви ранена. Тя мълчи.
На нейното чело признание личи.
Тя има вид на звяр, вървящ на заколение
през ругатни и злост, през облак от презрение.
Какво е сторила? Попитайте нощта,
дима, обвил Париж, крещящите уста -
не знаят те - и тя вината си не знае:
за мислещия ум нали проблем това е.
Гладът - съветник лош или злодей суров,
сърцето й пленил с разбойнишка любов -
достатъчни са те за страшното падение…
О, черния наклон, наречен приключение,
о, дивия инстинкт и вятъра жесток
на злото, своя гняв превърнало в порок -
една гора от мрак, която расне адски
след гражданска война в покрайнините градски.
„Да нямаш нито грош, а друг да е богат!”
Да ходиш в дрипи ти, да те измъчва глад -
търсете злото там. Гладът е зъл, опасен,
достатъчен е той да станеш ти ужасен.
И ето я - върви сред гневните тълпи.
Когато злата мъст наказва и кипи,
какво съзира тя? Блестящата победа!
Версай - във пир. А тя върви ранена, бледа.
Край нея смях; деца след нея в хор крещят -
с безбройни викове преследва я денят.
Устата й до кръв мълчанието свива.
Не стряска я ревът на улицата дива.
Без радост гледа тя и слънцето дори,
див, нечовешки страх в очите й гори.
А весели жени в алеите зелени,
накичени в цветя и в пролетни премени,
любовника си млад помъкнали така,
че бляска диамант на малката ръка,
крещят: „Мръсницата! Ах, колко е противна!”
И с пъстрия чадър, в резба с украса дивна,
с усмивка на палач, чиято злост расте,
във раната й с гняв злорадо бъркат те.
Презирам ги! Скърбя за тази мъченица -
отблъсват кучките край хваната вълчица!

Вианден, юни 1871