Сюли Прюдом

превод: Йордан Ковачев

ИЗ „СТАНСИ И ПОЕМИ” (1865)

КЪМ ЧИТАТЕЛЯ

Когато ти поднасям мойта песен
сърцето ми я вече не познава;
трепти във мене моя стих чудесен
и все от теб нечетен той остава.

Тъй както пърхат пеперуди бели
над дъхавите цветица в полето,
така трептят над мойте мисли смели
прекрасни песни бликнали в сърцето.

Едва ги аз докосна със ръката
и всички литват леки и чевръсти;
от багрите вълшебни на крилата
остава само прах по мойте пръсти.

Не мога аз към мен да ги предвижа
без блясъка им нежен да изтрия,
на две по две, без тях да ги убия,
аз бих могъл с игла да ги пронижа.

Така ми е изпълнена душата
с рой стихове, останали незнайни;
читателю, не виждаш им крилата,
но лек прашец - следи от тях нетрайни.

ВЕРИГИ

Обикнах всичко аз и вече съм разбит,
защото умножих сам мойта мъка тайна;
със нишчици безброй духът ми е обвит
и свързан с всяка вещ в природата безкрайна.

Мен всичко ме влече с еднаква власт и чар,
правдивото с лъчи, незнайното с тъмите;
до слънцето от мен протича златен дар,
копринени конци ме свързват със звездите.

С размерения глас ме песента хвана,
и роб ме нежността направи на цветята;
за моя взор ярем усмивката стана,
целувката сторих верига за устата.

На тези връзки рой животът ми трепти,
и роб съм на безчет неща от мен любими;
и щом дори ги лъх докосне и смути
изтръгват се от мен частици неделими.

РАЗБИТА ВАЗА

Вазата с умираща върбина
удар от ветрило я рани;
ударът безшумен в миг отмина,
никой в него не се осъмни.

Ала тая първен лека рана
нежния прояждаше кристал,
и макар невидима остана,
но обгърна бавно съда цял.

Свежата вода от там изтече,
няма сок във нейните цветя;
никой в туй не се съмнява вече,
спри, от удар е разбита тя!

Често тъй ръка от нас любима
вярното сърце ранява в миг;
после то се къса в скръб незрима,
крей на любовта цвета велик.

Здраво за тълпата многоока,
сеща то как расне и гори
раната му тънка и дълбока;
то от удар е разбито, спри!

РОСА

Бленувам, а пред мен росата
блести с небесна чистота,
поръсила я по цветята
ръката свежа на нощта.

Отде тез капки се вестиха?
Небето ясно, не вали;
о, тук преди да капнат тихо
във въздуха са те били.

Отде сълзите ми извират?
Сияе вечерта в лъчи;
в душата ми се те набират,
а после - в моите очи.

В душата посред нежност болно
от скърби тъмен рой пълзи,
и ласката дори неволно
отронва бисерни сълзи.

НА ЛАСТОВИЦАТА

Ти, която летиш в небесата,
без по върх да си стигнала там,
и се спускаш при нас на земята,
без да падаш от горния храм.

Ти, която колене не свиваш,
за да черпиш от извор вода,
а когато си жадна отиваш
посред облачни росни стада.

Ти, която отлиташ на есен
и след зимния страшен погром
се завръщаш със вярност и песен
в свободата и родния дом.

Като теб моя дух полетява
и напуща земята във миг,
и с крилата мечта проследява
твоя полет красив и велик.

Нему трябват летежи далечни,
но му трябва - гнездо и покров,
че живей с твойте жажди предвечни:
свобода и безкрайна любов.

ЛЮЛКИ

Когато птичките изхвръкнат,
гнездата техни се разнизват;
а наште люлки скрити съхнат,
и дървояди ги догризват.

И мойта нейде в тъмнините
руши я време и забрава,
а бих я стиснал до гърдите,
че мойто детство там остава.

Ах, в нея за небе ми бяха
на майка радостна очите;
там обич устните шептяха
и взорът свикваше с лъчите.

На мил приятел до сърцето
и в теб жена до смърт любима,
ний търсим онова, което
със люлка прилика ще има.

Че се в сърцето устрем крие
да бъде сявга приласкано,
но, люлки свидни, защо вие
изменяте ни така рано?

В ТОЯ СВЯТ

В тоя свят вехне всеки цвет,
всяка птича песен малко трай,
аз мечтая лято - дълъг ред, -
               без край…

В тоя свят младостта навред
вехне без човек да я познай,
аз мечтая младост - дълъг ред, -
               без край…

В тоя свят, всеки дни безчет,
над любов и дружба в скръб ридай,
аз мечтая обич - дълъг ред, -
              без край…

СЪН

В гробницата влязох мъртъв аз,
дето моите деди почиват.
Те казаха: „Лъч нощта пробива;
нима идва онзи светъл час

на живота нов свещено знаме,
блян на всички мъртви вечно мил/”
„Иде моя син, - каза баща ми, -
за когото съм ви говорил.

В люлка го оставих и не зная,
млад ли идва или остарял.
Че съм рус аз още се лаская,
сине, ти дали си побелял?”

„Не, мой татко, мойта сила падна
рано, на живота в боя лют,
но душата ми е още жадна, -
не живял дойдох сред тоя студ.”

„Майка ти очаквах тук при мене,
чувам как ридае всеки ден,
лей сълзи над плочите студени, -
сякаш те достигат и до мен.

Тя за малко с мен в живота свърна
подир дълга, радостна любов;
хубостта й, може би, посърна,
но ще я позная в гроба нов.

Дъщеря ми моя образ знае.
Спомня ли ме? Как се нареди?
В своя дом, при свой съпруг, каква е?
Колко внуци тя ми народи?”

„Внук един и то на теб приличен.”
„Ти семейство имаш ли, кажи!
Млад умира, който е обичан;
кой за теб в живота ще тъжи?”

„Майка и сестра с тъжовни взори
книгите ще гледат що съм чел;
татко, ти снаха си нямаш горе,
с рана от любов съм тук дошел”

„Погледни числото на дедите,
и челата техни целуни,
и ела си пак и в тъмнините
до последните от тях легни.

Не плачи. Заспи в таз родна глина
с вяра в нов и радостен живот.”
„Татко, как аз тука ще помина
все без слънце и небесен свод!”

ДВА ГЛАСА

Един след друг ечат два гласа в нас
из дълбините тъмни на душата,
ту богохулен разум, ту в захлас
пей любовта за Бога песен свята.

Безбожен или вярващ дух си ти,
но ти познаваш таз борба потайна,
тя мъчи теб и мойте дни смути
на двата гласа свадата безкрайна.

Шепти с упорство разумът студен:
„Виж, твоят Бог земята не поглежда,
навред от злото Той е победен.”
Сърцето казва: „Не губи надежда.

Надявай се и вярвай, братко мой,
и ще постигнеш Божието име;
безсмъртни сме, безсмъртен е и Той”.
А разумът добавя: „Докажи ми.”

ОЧИ

И сини, и тъмни любими очи,
с възторг са се взирали нявга в зората;
пак слънцето сутрин изгрява в лъчи,
но спят те навеки в земята.

Нощите, по-нежни от яркия ден,
безброй са очи опивали с звездите;
блестят пак звездици по свода стъмен,
но в мрак са безжизнен очите.

О, не, не изгубиха те своя взор,
и в гроба те мъртви до край не остават;
обърнати само към друг кръгозор,
невидим, нов свят съзерцават.

Тъй както звездите залязват за нас,
но пак си остават в небето;
за залез зениците имат свой час,
но смърт за очите не е то.

И сини, и тъмни любими очи,
които пред нас са се в болка закрили;
зад гроба пак виждат незнайни лъчи
и в други слънца са се впили.

ИДЕАЛ

В небето месец благ блести,
и от звездите до земята
всемирната душа трепти.
А аз мечтая за звездата,

която днес над нас не грей,
и чийто лъч сега пътува,
но нявга ярко ще се лей
и друг свят ще му се любува.

Когато блесне тя над нас,
най-дивна на нощта украса,
кажи й, че я любех аз,
о, сетен брат на тази раса.

БОЛНАТА

Нощта декемврийска, студена,
а огъня в печката гасне,
във стаята вече стъмена
блуждаят зарници неясни.

Завесите спускат се плавно,
но вече там никой не диша.
И нощната лампичка бавно
езиче догарящо сниша.

И никой не знай, че в леглото
умира девойчето болни,
че морната майка челото
положи във дрямка неволно.

Но малките братчета идат,
отворили тихо вратата
сестрицата болна да видят…
А мъртва бе вече горката.

„Заспала е - те си казаха, -
но как са очите втренчени?
Устата защо замълчаха?
Защо са ръцете студени?

Каква тишина при кревата!
Ни дипла в леглото не шава,
и в миг пустота непозната
се в стаята вред настанява.

Но мама спокойно я пази,
какво правим ние тук, луди?
Назад. Няма нужда от нази.
Сам Бог ще ги утре пробуди.”

Без поглед назад да отправят,
те бързо в леглата се връщат,
и в страх, че нещастни остават
със ужас и плач се прегръщат.

НЕ ЩЕ Я ВИДЯ

Не ще я видя вече нивга аз,
но майка й аз често навестявам,
че сетна радост ми е да оставам
и дишам дето съм любил в захлас.

Във въздуха неволно отгадавам
следа от глас звучал из тоя храм,
и сякаш аз като говоря там
на нея всяка мисъл посвещавам.

По-рано там любимите черти
единствено долавяха очите,
но тя откак не е между стените,
по сто неща ми погледа лети.

Картини, огледало, свидна книга,
и над леглото на дете ликът…
О, нежен блян из тебе се надига,
на младата девойка светъл кът!

Като оглеждам нейните неща,
аз чувствувам, че пак сме с нея двама,
и с майка й приликата голяма
в сълзи залива скръбната мечта.

За вас тя мъртва може да е вече,
но мен кога достигна ме вестта,
ни черен плат на тяхната врата,
нито ковчег видях аз от далече.

ПРИЛИКА

Ти питаш всеки час и ден,
с какво сърцето ми привличаш;
обична, свидна си на мен -
на мойта младост ти приличаш.

Надежда в твоя взор трепти
и да мечтаеш ти обичаш
сълза докато заблести -
на мойта младост ти приличаш.

Родена си в лазур лъчист,
из древна Гърция да тичаш,
и цяла си от мрамор чист -
на мойта младост ти приличаш.

Попитам ли те в някой кът,
дали за обич ми се вричаш,
отлиташ в миг по твоя път…
На мойта младост ти приличаш.

ДА БЯХ АЗ БОГ

Да бях аз Бог, ще бъде рай земята,
човекът ще е благ, а не жесток,
и само радост ще цъфти в сърцата
           да бях аз Бог.

Да бях аз Бог, без тръни плодовете
ще зреят край пенливия поток,
игри и песни ще са трудовете,
          да бях аз Бог.

Да бях аз Бог, любим, бих направил
за теб небе с лазурен свод висок,
но тебе пак такава бих оставил,
         да бях аз Бог.

САМОТЕН

Щастливият живот върви и пей
като поток по росната морава,
и този, който със любов живей
на никого това не поверява.

Любими стъпки, от целувка звук
и шепнешком изричаното име,
въздишките безброй един за друг,
в какъв размер и в колко звучни рими

да ги възпее някой би успял?
О, любовта е радост на всемира,
и този, който я живее цял
не може да докосне свойта лира!

Но този, който сам и нелюбим
изгаря в самота и вечна жажда,
с печална песен и тъжовен химн
на всички с лира свойта скръб обажда.

И в своята дълбока самота
при славата отива за забрава,
и жаждата на огнена мечта
на цял свят с песни щедро я раздава.

ВЕНЕРИ

Завръщах се от Лувър сам.
Пребродих тремовете вчера,
и гледах не една Венера
да грее с горда хубост там.

Намирах редно, че са дали
подслон във царския палат
на мраморите, що блестят
пред зрителите занемяли.

Но, както бързах упоен,
девойка покрай мен премина,
и моя сляп възторг изстина,
и буря се надигна в мен.

Тя беше тъжна, слаба, бледна,
но с дивно хубаво лице,
облекла слабото телце
в оръфан шал и рокля бедна.

Косите й кога мина
разсипваха се по плещите,
на две вълни небрежно свити
без огледало, в бързина.

Потънали и зачервени
очите й от нощен труд,
а пръстите от глад и студ
трептяха сини и студени.

Уви, тя няма дом висок,
ни стаи топли и богати,
спят наши статуи в палати,
а нея я извая Бог!

И хубостта й величава
по улиците ще стърчи,
че форми мъртви без очи
човекът днешен съзерцава.

О, тоя безсърдечен свят
добре жените настанява:
на каменните Лувър дава,
а живите мори със глад!

ПАН

През лятото аз сядам на тучната морава,
самотен, неподвижен, от слънце упоен,
неволно паметта ми помръква, отлетява,
и чуден унес бавно духът ми овладява
и живата природа прелива бавно в мен.

В гърдите ми тогава се нищо не вълнува,
избягва мойта воля, изчезва ми гласа,
и друг живот незнаен в живота ми нахлува,
лицето ми е също, но мене ми се струва,
че дишам и живея като дърво в леса.

Из тялото кръвта ми тече като мъзгата,
усещам, че край мене изчезнал е света,
над него ме възнася мощ чудна, непозната,
бди жива свяс у мене, но блян ласкай душата,
природо, аз се сливам със твойта чистота!

Защото ми живота днес тоя дух подслажда,
житата който храни и всеки злак зелен,
на твойте рожби свидни и мен храна проважда,
която вред сред тебе съзвучие поражда,
вкусих я, майко моя, и вечно ще е в мен!

Жадувах аз за тебе, о, моя майко родна,
в храната си да влея всемирния ти сок,
в дъха ми краткотраен - душата ти свободна,
и моята да стане свърх радостна и годна
да люби чрез земята, да мисли като бог.

ДЪЖД

Вали. Водите чувам как бучат,
листакът мокър, вятър не люлее,
и всеки лист сълзи поройни лее,
а птиците измокрени тъжат.

Размътена и придошла чешмата,
пътеката на сипей гол стана,
че пясъкът в пенлив поток кипна,
и свлича го във своя бяг вълната.

Завеса мрачна кръгозора скри,
звънят в стъклата капките студени,
по улиците вече наводнени
мехури скачат и вода искри.

Край мокър зид от капките изровен
два вола гони пес изпосталял,
небето в мрак, земята цяла в кал;
о, колко скръб гнети тоз ден дъждовен!

НА МОРСКИЯ БРЯГ

Спряха двама край морето сред скалите,
с взор притворен да послушат то какво мълви.
„Чух от рая химна нежен на душите.”
„А над мене ропот грозен се от ада сви.”

И смутени на слуха си от лъжите,
те веднага пак разкриха своя смаян взор.
Знай морето според бляна на душите
с шум еднакъв да повежда разен разговор.

БЯГ

Вей, развявай гъста грива, буен вихрогон,
нека се изпълни с трясък тоя небосклон!
Нека чуя, как по тебе пътя ни кънти,
как потоците разплискваш, храстът как пищи!

С парата на гръд гореща дъха огнен слей,
в искри кървавата пяна нека засветлей!
Тичай и лети под мене ти безумно смел,
както пред зловеща буря гордия орел.

Както буйни бедуини, непокорна рат
из пустинята за плячка вихрено летят,
те от устрем упоени, а конете в бяс
от пустинни люти вихри, от юнашки глас!

Тичай тъй неукротимо, коньо харен мой,
с вятър буен окъпи ме, с чист ме въздух пой;
бият стремена по тебе, аз хвърлих юзда,
тичай! Аз над тебе хвъркам, твоя бяг следя.

Поломи прегради, храсти; счупвай клон висок,
ров и бързеи прескачай само с един скок,
тичай! Аз в мечти очите вече съм привел…
Отнеси ме ти оттатък тайния предел!

МИНАЛО

На миналото ми, понявга в тишината
шептя: „Не съм щастлив, спомни туй що мина.”
Долавя бързо то молбата ми позната
и идва на съня от чудната страна.

И радостно се то облича в светлина,
скъп пролетен лазур на себе си намята,
и води ме далеч из свода, в небесата,
в които звезден прах ми любовта стана.

Запалва огньове, изсипва рой цветя,
и в свойта лодка пей, а в нея аз летя,
в ефирните вълни, високо и далече;

и миналото си посягам да прегърна,
но взора му стъмен щом без да искам зърна
аз чувствувам тозчас, че то е мъртво вече.

СЯНКА

Вървим и тя върви. Щом спрем и тя се спира.
Несръчно всеки миг тя подражава нас;
тя слуша без да чуй; говори, но без глас,
и дигнем ли глава в безмълвие замира.

Човекът също тук е сянка всеки час;
лек къс подвижен здрач и форма от ефира,
повтаря без да знай, без поглед все се взира
и на съдбата пей: „Навред те следвам аз.”

Човек е сянка тук на някой ангел блед,
на Бога - ангелът е сянка на свой ред;
човекът само тъй представя образ Божи.

А някъде далеч, през много форми може
и сянка да трепти, от сянка на човек,
и хвърля сянка там на слънчевия пек.

СЛАВОЛЮБИЕ

Ти няма да влечеш, мечтателю печален,
на мършави крака стомах за всичко жален.
Ела! Вземи перо и служба в край богат,
ще имаш всичко там…
                         - И на чело печат.
О, не! Не пиша аз, ако не пей душата,
че виждам в туй перо скъп спомен от крилата:
докосна ли го в миг ме грабва мощ света
и литва моя дух в свободна висота.
Напразно мил стоик отрича всяка слава,
в душата ми и днес, жив устрема остава,
макар че съм прочел Зенон и Епиктет,
безсмъртно има аз да имам в тоя свет.
На славната врата аз искам то да свети,
отдето с бавен ход минават вековете,
де всеки мъж прочут оставил е следа
и скачва своя век на вечността с реда!
Не в неизвестността! Аз искам да съм славен:
не е съвсем човек тоз, който има равен, -
той носи на чело от стадото печат.
Не пях за знамена, за господар богат,
и само от мечти е моята родина;
а нравите ви аз студено ще отмина,
че ако съм добър, добър съм си от мен,
а не че на закон съм робски подчинен.
Посредствеността мен ме тежко угнетява,
за други тя е щит, но мене притеснява;
навежда моя кръст, аз искам да съм прав,
и с дишане дори ще пукна щита здрав!

- Но чуй! Шуми тълпата, а кратки са ти дните;
мнозина като теб живяха с висините,
а кой е оцелял? Противниците виж
и с гения мери ти сам какво тежиш.

- Ще ги достигна аз чрез дух и чрез наука;
да съм на колене не съм се учил тука,
освен кога над мене поглежда вечен Бог!

- Прости! Дано със теб света не е жесток!

БОРБА

Ще можеш ли и ти, поете неразумен,
да победиш мечти, копнежи и любов,
и като всички тук в живота див и шумен
да поведеш борба развихрен, лих и румен
или скръстил ръце да паднеш си готов?

Я виж, сред туй море при буря страховита,
как всеки към брега е бясно устремен,
и никой зарад теб не ще да знай, не пита;
о, братко, не търси ни помощ, ни възхита
в човешкото море и в тоя свят студен.

Душевният им студ теб нека не уврежда;
за своите гърла тук всеки се мори,
и свойте рани сам лекува и изцежда,
ах, обща е у нас небесната надежда,
останалото е: убий или умри.

Помни, човек е гол, скъперница - земята,
и зли - на алчността съдбовните борби!
Златото не тече на майка от гърдата,
натрупва го с грабеж най-силният в борбата,
с най-острите нокти, с най-яките зъби.

Когато таз тълпа се блъска на пазаря,
не чуваш й шума, ни страшния й вой.
Оставаш да вилней. Духът ти се разтваря,
недвижен и дълбок в ухание изгаря
и към небесна вис се носи леко той.

О, братко мой, стани! Ако е още време,
и стока нареди, купувай, скъпо дай,
и в храма свят крещи с това търговско племе,
богатството се смей над тоя, който дреме,
и който се тъжи, що е живот не знай.

Но ако според теб света не заслужава
такива изпитни, не те осъждам аз;
за тебе изход друг в живота не остава:
във сините вълни ти потърси забрава,
на Бога и смъртта в лекуващата власт.

ПОЕТ СЕ СМЯТАХ АЗ

Поет се смятах аз, но може би увлечен
от песни и мечти съм сляп и заблуден:
но ако моят дух е благ и с порив вечен,
кой знае по-добре от мен?

О, да, аз зле свирих на тези струни нови,
които не трептят със моето сърце,
мечтата ми в борба със думите сурови
е в немощ слагала ръце!

Но ако глината не се ломи красиво,
тъй както в даден миг ваятелят желай,
защото е вземал земя, парче чупливо,
нима той своя дар не знай?

И ако моят блян нестройната ми лира
добре да предаде не смогва на света,
Бог вижда сам какво в гърдите ми извира
и съди в свойта чистота.

Когато с ясен звук изказах си душата,
тук кой ли ми видя скръбта и радостта?
И всеки промълви: любов, беда позната
на всички люде в младостта.

Честит е този, кой долавя как се ражда
видението му в слова поток богат,
и всеки трепет свой на другите обажда
и кара с него да трептят!

Уви! На моя дух проявата е бледна,
той най-добре звучи от моя земен глас.
Усещам се богат, но мойта дреха бедна
от всички скрива мойта власт.

Чист бронз без образ скъп безсмъртие не дава,
а злато нося аз, не рязано със нож,
аз имам тоз метал що плаща всяка слава,
но да си купя нямам мощ.

О, слава! Да летиш над туй море световно
що дави, гълта, крий незнайни имена
и носи се далеч от минало гръмовно
към лъчезарна бъднина!

А моето дело над всичките да плава
от край до край в света оттатък мойта смърт,
горд пряпорец що сам над бури се развява
и стига своя роден кът!

Тоз блян славолюбив сърцето ми ще пръсне,
и ако тоя свят не пламне в моя зов,
о, нека в сроден дух ми песента възкръсне
и буйно зазвучи с любов!