Витезслав Незвал

превод: Григор Ленков

Сред лес, с мушици пълен, с тръни и коприва,
ден и нощ една камбана бистър звън разлива.

Ту ликуващо гласът й над елите звънне,
ту уплашено потъне в изворите сънни.

„Откъде ли непрестанно този звън долита?” -
граничар, на пост застанал, слуша и се пита.

„На умряло бие” - плахо мисли си старица.
„Стадо някъде минава” - мисли горска птица.

Спре девойка с кош на рамо, лесничей се вглежда
и като река небето над леса се свежда.

Под това небе, извито като лък огромен,
извор, скрит сред гъсталака, блика с весел ромон,

шушне, ромоли, бълбука тъй от памтивека,
сврян като паничка пъстра в клоните на клека.

И параклис изоставен там стои унило
без врата и без прозорци, без дим от кандило.

И стърчи камбанария стара-престаряла,
от камбаната се спуща връв позеленяла.

И разказва едно старо-прастаро предание:
зазвъниш ли, ще се сбъдне твоето желание,

но това, което мислиш, че е най-голямо -
него може да изпълни камбаната само.

И се стича тук народът, глъч леса оглася;
под камбаната се спира баща с дъщеря си.

Плахо трепва звън и втори - сякаш плач се лее:
майката е болна, болна - те звънят за нея.

Бавно този звън кръжи като ранена птица,
сякаш пада от ръката на мъртвец лъжица.

Момък с патерици моли за радост, за здраве.
Стар певец звъни за малко от старата слава.

И звъни семейство тъжно рожба да измоли.
Плахо към връвта поглежда оня мъж… Защо ли?

Мелничар звъни за свойте пари пропилени.
И звъни девойка, чийто годеник се жени.

Бабичка звъни, че вече тъжно дните смята.
Звъни моят враг и твоят - звъни бюрократът.

Звъни върл скъперник, който и насън посяга.
И звъни предател, който тази нощ ще бяга.

Тази грохнала вдовица щастие ли дири?
Спират и звънят туристи, звънят бригадири.

Плаши този звън врабците под стрехите черни.
Звънят всички - суеверни и несуеверни.

Майка ми умря - от болка сърцето ми стене.
Да бе жива, щях да звънна вечно да е с мене.

Аз със здравето съм зле - от здраве имам нужда.
Мисълта ми за дом, обор и плевня ми е чужда.

Моята молба голяма всъщност е и ваша:
аз - аз, който с вас ора, кося и врани плаша,

като гледам тези нежни пъпки по стъблата,
тези луди малчугани, скачащи в реката,

като гледам тези старци и тези младежи,
тоя син синчец в житата, дъхави и свежи,

като гледам тая земя, нежна като цвете,
земя свидна и прекрасна, гроб за враговете,

земя на скорци и чапли, гургулица бяла,
земя, кърмила Хелчицки и Жижка люляла,

земя с къщи гостолюбни и дворове бели,
земя, над която страшни бури са вилнели,

земя Сметанови, дето всички пеят, всички -
Млечен път от разцъфтели сребърни парички,

земя на гори елови и реки разлети,
земя, сред която Прага като бисер свети,

земя, чийто народ смете всички гешефтари,
земя, на която ние днес сме господари,

земя, от която бликат приказки вълшебни,
земя на стада безбройни и води целебни,

като гледам тая земя, сладка и красива,
земя, във чиито пазви майка ми почива,

като гледам градовете, върховете сини,
моя горд народ, с когото нищо не дели ни,

като гледам равнините, без да виждам края -
аз забих тревога - мир единствено желая!

Отдалече и отблизо хиляди камбани
извисиха този звън над ниви и поляни.

Като гълъбица той политна към небето,
мина границата, трепна над леса, където

птичките звъняха вече със безброй камбанки:
хората от всички мини, фабрики, паланки

хукваха навън - стотици, хиляди, милиони,
слушаха звъна тревожен, тръгваха в колони.

А над тях като емблема и държавен знак
малка птичка се понесе, бяла като сняг.