Микола Сингаевски

превод: Марко Марков

Тук се срещат винаги по две тъги.
После всяка тръгва в своя път.
Релсите, извити пламнали дъги,
неотстъпно към раздялата вървят.

Сякаш църква древна днес е вечерта
и звезда, камбана люшната, звъни.
Идва ми на гости тънката черта,
дето мами ни към далнини.

Ще я срещна с хляб и вино. И сълза
между нас красиво ще дими.
А в прозореца златистата бреза,
ласкаво момиче, ще шуми…

Ласкаво момиче в моите очи,
между устните му - стрък трева.
И гласът му в моя глас горчи
от тъга направен и от синева.

Вярват дланите му в обичта,
в гънките им сини тя звъни.
А при мен е вече тънката черта,
дето мами ни към далнини…

Гарата разделя ни по мрак.
Кърпа и завой. И мнима смърт.
И със свирка ти помахва моя влак.
Дрезгав плач. Излишен, но добър.