Ян Костра

превод: Димитър Пантелеев

Той бе обшит със стари, прости летви,
скрит в сянката на бял старинен замък.
На стряхата му раснеха брезички,
довени от градината на графа.

От замъка бе отделен с ограда.

И ето моя първи спомен: татко,
прост дърводелец, работи с рендето,
а от терасата на слънчевия замък
самодоволен, графски смях се носи.

Дошъл бе гост. Добре, добре го помня.
Той мълком край оградата вървеше,
но изведнъж се спря и към баща ми
отправи остър, любопитен поглед.

Припомням си. Желязната ограда
докосна с плюшен лакът, смъкна шапка
и разпиля немирни, черни къдри
и задимя със тънката цигара.

В баща ми се загледа мълчаливо
през цепката на своите клепачи
там, зад оградата, където виждах
блестящи цеви на ловджийски пушки.

Обзе ме чуден страх и в мойта детска
игра нахлу и смут, и скръб неясна,
когато непознатия изчезна
и се завърна с чудни инструменти.

Дошел бе гост. Днес повече за него зная:
той обожаваше копринената кожа
на знатните и горделиви дами
на феодалната Унгария.

Той сложи пред оградата триножник
и почна мълком да рисува татко.
Аз знам какво бе хванал в него:
могъщи, груби длани, бяла риза,

широка шапка и лице във сянка -
петна (достойни за художническа четка)
върху плътта, бронзирана от слънцето,
и върху ризата, от мама изтъкана.

За сенките ултрамарин изстиска,
за виолетовите сенки - кармин,
а после с бялата боя той смеси
кобалт и охра, и парижка синя

и хвърли леко оцветено було,
както ловеца хвърля тънка мрежа,
върху живота труден на баща ми
и върху неговите груби длани.

Отиде си с лова, без да продума.
След малко на терасата отново звънна
звънът на порцелана и среброто.

От замъка ограда ни делеше.

След много дни, когато тук живота
заля със щурм желязната ограда,
аз не намерих в замъка платното,
което бях запомнил в ранно детство.

Там светеха и имена, и титли,
изписани със злато по стените
и гледаха безпомощно и неми
към изоставените ловни пушки.

Умря баща ми. В себе си лика му
днес нося аз. Аз и земята родна.
А по света навярно още скита
картина с кратък надпис: „Дърводелец.”

Във моя роден край бях миналото лято.
Като единствена любима галех
с ръце, с очи и длан местата,
в които мина мойто горко детство.

Неправдата е срината. Момчета
пред замъка играеха на топка,
а на терасата ехтяха гласовете
на весели момичета от село.

Когато в далинината падна мрака
и шумната разкрита зала светна,
аз им прочетох свои стихове.

Не, аз не мога да разкажа всичко.