ВЯРНОСТ
превод: Андрей Германов
ВЯРНОСТ
Додето тя бе седнала на прага
и кърмеше спокойното дете,
иззад измазаната пъстро къща
изскочи месец русоляв - ерген.
И пред окото му невинно-алчно
тя със ръка прикри неволно гръд.
Тогава той подхвърли златна шапка
в нозете й, а сам се скри в леса.
Тя стан и детето внесе в къщи,
да спи го сложи и излезе вън
да прибере подаръка ергенски.
Но шапката не беше вече там…
И, върнал се от работа, мъжът й
целуна я по бистрата сълза.
ЧУДО
Димеше огън, аз бях легнал - дим.
И златната колиба на косата ти
тъй ласкаво опитваше се цял
да ме поеме в себе си в нощта.
И спътникът, внимателна звезда,
летеше бавно, за да не пропусне
това, което готвеше се долу -
настъпваше на чудото мигът.
Във твоите очи видях елен -
над нас той разгневен рога наведе
и двама в камъка ни прикова.
Избухна болка и прие пръстта
във дълбините си дъха ти парещ -
за пролетите бъдни топлина.
СЪЩНОСТ
Дъски аз ще намеря за ковчег -
така дъски аз и за люлка имах,
но люлката за други ще остане,
а пък ковчегът ще е само мой.
Аз ще намеря думи за скръбта,
тъй както и за песен ги намирах.
Дали ще оживее мойта песен
и ще умре ли с мене мойта скръб.
О, как е тежко да напишеш песен,
която като люлка да живей
и да люлей - от мама до небето.
Как тежко е да плачеш в самота,
за себе си тъгата да запазиш,
тъй истинска - като самата смърт.
АЛЧНОСТ
Във ябълката червеят е сляп,
но път към светлината и не търси.
Самичък си прогризва своя път,
пълзейки от храната към храната.
А щом над него леко просветлее
корицата като небе при изгрев,
на ябълката в тъмнината сладка
той неизбежно връща се назад.
Камбанки-семенца тревога бият,
но той гризе ги, тихо ги гаси -
обича преди всичко тишината.
Сърцевината разрушава той,
та ябълката, гдето преживява,
да не израсне в пеещо дърво.
СМЯХ
Те бяха двама на леда. Той падаше.
Тя стелеше му меко своя смях.
Кънките като сини ятагани
сред здрача лунен бляскаха в нощта.
В снега синееха се бреговете -
мъгли, които искат да се слеят.
Искреше между тях смехът щастлив,
гласът момински стихваше: целувка.
Но в миг край влюбените във нощта
изскочи като призрак чер кънкьор -
и пожела със тях да поиграе.
Със смях той се въртеше като пумпал
и от смеха му пукаше ледът…
Но двамата сега мълчаха вече.
ДЪРВЕТА
Покорството на дървесата мразя.
Сечи, цепи, гори ги - те мълчат.
И брадвата - сама в гората тиха! -
бездарна победителка, върви!
Упорството обичам на дървото -
не ще поиска то вода във пек,
от гръм не ще се никога укрие,
във зной не ще прегъне колене!
Висока гордост и покорство низко
в една душа живеят, в лист един -
проклинам аз това единство срамно.
Как на дъба мълчанието тъпо
аз да взривя? - то свикнало е с огъня,
душата на леса обръщащ в пепел.
ЖАЛОСТ
Момчето тръгна да събира гъби.
Пътечката изгуби в здрачината
и го притиснаха тълпи от храсти,
и за крака къпина го захапа…
Когато мръкна, почна то да вика,
но от гласа си стреснато, замлъкна -
в лицето му уплашено и мокро
се вглеждаше нощта с очи на мечка.
Забрави то отдавна жалостта
по майка си, по слънце и по детство
и да се сърди няма на кого.
И не умря то, ала днес го няма
и вече няма я оназ гора…
В сърцето ми остана само жалост.
ПЕПЕРУДА
Кълвач по бора чука. Пеперуда -
кора червена, падна на снега.
Момчето влюбено я улови
и я притисна в шепа като жива.
Подаде я на своето момиче -
подарък толкоз странен посред зима!
Той чувстваше в очите й загледан -
в дланта му пеперудата трепти.
Лови, лови я! И крилца мъхнати
затрепкаха освободени в миг.
Ала момичето не ги усети.
И от дланта му вятърът отвя
гореща люспа борова кора -
любов или прашец от пеперуда?
БРЕЗА
В полето като майка сивовежда
люлее старчески коси бреза.
Пред нея спри и отрони сълза -
кого ли чака тука тя с надежда?
Навярно черна мъка я донесе
в полята росни от Москва, от Псков
сина да пази, паднал в бой суров.
И тя е станала тъжовна песен.
И в синината като във кристал
я виждам как сълзите с кърпа трие,
как вехнат белите ръце в печал.
Жена благословена на Русия,
син на калината - до теб се вия,
до теб стоя, тъй както съм стоял.
