Андрей Плавка

превод: Иван Давидков

ВЕЧЕР ПРИ ДУНАЕЦ

Залезът ален гасне,
тънко струи прохлада.
- Чака ни ден прекрасен -
шушнат си двама млади,
нежно чела допрели
в лъката при Дунаец.
С вълните зашумели
и аз покой не зная.
Пуша, замислен гледам
тия липи столетни.
Идват при мен в безреда
спомени мимолетни.
Сетният сал се скрива
татък зад водопада,
сетният ек заспива
в смълчаната ливада.
Вредом царува мрака.
Скътва той - мек, безбрежен -
двамата в ракитака,
техния трепет нежен.

Сребърна в здрачината,
пее за тях реката.

А хълма „Три корони”
е увенчан във мрака
не със листи и клони,
а на звезди с варака.
Някъде вдън полето
тиха камбана пее.
Трепва жребче - и ето:
грива червена вее.
Мракът в едно споява
сенките на двамина.
Таинство чудно става
в лятната вечер синя.

Сребърна в здрачината,
пее за тях реката.

СРЕД РАЗВАЛИНИТЕ

Още люти в очите,
още боли душата.
Като жена поругана
излизам от бедата.

Още не смея да стъпя
върху пръстта ранена,
още стада разпилени
в ужас сноват край мене.

Сред развалините вече
лудият вой умира.
В клоните спи покоя
и се проточва дим мирен.

Тръгвам да срещна хора,
в битката оцелели,
приказките за ада
с очите си видели.

Истински хора търся -
да срещна двама-трима,
в земята обгоряла
ябълки да садиме.

В къщи с врати разбити
лесно сърцето влиза
и чува, в скръб и бедност,
плач радостта пронизва.

Сълзи. Дано отмият
лютите адски сажди,
сърцата наболели
ръжда да не разяжда.

Дай ми ръка, човече,
с дъх затопли дланта ми.
Ад ли ще бъде, рай ли -
от нас зависи само.