ПОЕЗИЯ
превод: Боян Обретенов
***
Не с туй могъщ си, Господи, и недостижим
във моето блуждаещо съзнание,
че в ден велик изпрати своя слънчев херувим
светлика да запали над твоето мироздание
и на умиращите с лик пламтящ
повели да спазват твоите закони,
да ги следват като лъч творящ
и огъня да носят векове милиони.
Не, ти могъщ си и за мен недостижим
с това, че аз самият, рожба тленна,
в сърцето свое нося като онзи херувим
по-силен огън и по-ярък от цялата вселена.
Да, аз - на суетата син непредвидим,
оръдие нищожно на нейното непостоянство -
нося огън вечен и като теб необозрим,
неподчинен на време, нито на пространство.
—————————–
***
Отстрада ти, аз още страдам,
обречен да дишам със съмнения,
да се разкъсвам и да не си позволявам
да диря туй, което няма обяснения.
А беше утро! Помня, ще помня без край
речта на любовта, цветята и нощните лъчи.
Как да не цъфти всевиждащият май
при блясъка любим на твоите очи.
Няма ги очите - и аз не се боя от гроба,
завиждам на безмълвието ти сега,
и, далеч от людска тъпота и злоба,
о, час по-скоро в твойта мъртвина.
—————————–
***
Тихи нощни степи;
рече им небето: спете!
Гробниците древни също спят;
а с лъчи от небосвода
ярките звезди говорят:
Той е вечен - свят, свят, свят!
Нежни, светли небеса.
Зад гърба мълчат крила
неподвижно мирни -
няма полъх, само на мига
като елмазена сълза
ангел ще премине.
—————————–
***
Време лошо - есен - пушиш,
пушиш, но не ти е точно.
Нещичко да прочетеш -
то не става и нарочно.
Влачи се денят ленив,
бъбрят нетърпимо
на часовника стрелките,
все неуморими.
Бавно стине ти сърцето,
а пламтящата камина
във главата ти гореща
вкарва само дивотии.
Пуши чашата със чая,
но и той изстива,
слава Богу, сякаш вечер,
аз полекичка заспивам…
—————————–
***
С тази сива брада аз върховен съм жрец,
върху теб ще положа уханен венец,
и с брилянти нетленни от слова мъдри
ще обсипя разкоша на твоите къдри.
После детската гръд с въодушевена реч
ще разцепя на две като с звънтящ меч.
И ще видят потомците в таз мараня,
че с най-чисто сърце на света ти си била.
—————————–
СМЪРТТА
„Аз искам да живея! - крещи той настървено.
Дори да е заблуда! О, нека да съм заблуден!”
И не помисля даже, че този лед е мигновен,
а там отдолу е бездънен океан.
Да бягаш? Но къде? Кое е вярното, кое е грешка?
Сигурността в какво е, че да простреш ръка?
Щом видиш цвят цъфтящ или усмивка,
под тях се е загнездила смъртта.
Слепците всуе търсят пътя,
пак от слепци поведени натам;
И ако тоз живот е панаир на Бога,
само смъртта ще е безсмъртен храм.
—————————–
***
О, дълго в тишината на нощта потайна
коварния ти шепот, усмивката и погледа случаен,
кичурът послушен на гъстата коса
от мислите си аз ще гоня и пак ще призовавам;
ще дишам тежко, сам, за никого незрим,
от вълни на умора и на срам раним,
ще диря думичка поне на обещание
във всяко твое словоизлияние;
ще шепна и преправям като луд
всичко изречено от мен и теб във смут,
и в опиянение, напълно немислимо,
нощта ще будя със заветното ти име.
—————————–
***
На разсъмване не я буди,
на разсъмване тъй сладко спи;
утро диша в нейните гърди,
върху бузите й то пламти.
И възглавницата е гореща,
и горещ е сънят омайващ,
и като реки черни се пресрещат
косите върху уморени плещи.
А снощи дълго, дълго тя стоя
пред прозореца към двора.
И с облаците вървя след онази игра
на гмуркащата се във тях луна.
И колкото по-ярка ставаше играта,
и колкото по-силно славеят свирукаше,
по-бледнееше и бледнееше тя,
по-болезнено сърцето й тупаше.
Затова така върху младите гърди,
върху бледите бузи зарята гори.
Не я буди, не, не я буди…
На разсъмване тъй сладко спи!
***
Не тем, Господь, могуч, непостижим
Ты пред моим мятущимся сознаньем,
Что в звездный день твой светлый серафим
Громадный шар зажег над мирозданьем
И мертвецу с пылающим лицом
Он повелел блюсти твои законы,
Всё пробуждать живительным лучом,
Храня свой пыл столетий миллионы.
Нет, ты могуч и мне непостижим
Тем, что я сам, бессильный и мгновенный,
Ношу в груди, как оный серафим,
Огонь сильней и ярче всей вселенной.
Меж тем как я - добыча суеты,
Игралище ее непостоянства,-
Во мне он вечен, вездесущ, как ты,
Ни времени не знает, ни пространства.
—————————–
***
Ты отстрадала, я еще страдаю,
Сомнением мне суждено дышать,
И трепещу, и сердцем избегаю
Искать того, чего нельзя понять.
А был рассвет! Я помню, вспоминаю
Язык любви, цветов, ночных лучей.-
Как не цвести всевидящему маю
При отблеске родном таких очей!
Очей тех нет - и мне не страшны гробы,
Завидно мне безмолвие твое,
И, не судя ни тупости, ни злобы,
Скорей, скорей в твое небытие.
—————————–
***
Тихо ночью на степи;
Небо ей сказало: спи!
И курганы спят;
Звезды ж крупные в лучах
Говорят на небесах:
Вечный - свят, свят, свят!
В небе чутко и светло.
Неподвижное крыло
За плечом молчит,-
Нет движенья; лишь порой
Бриллиантовой слезой
Ангел пролетит.
—————————–
***
Непогода - осень - куришь,
Куришь - все как будто мало.
Хоть читал бы - только чтенье
Подвигается так вяло.
Серый день ползет лениво,
И болтают нестерпимо
На стене часы стенные
Языком неутомимо.
Сердце стынет понемногу,
И у жаркого камина
Лезет в голову больную
Все такая чертовщина!
Над дымящимся стаканом
Остывающего чаю,
Слава богу, понемногу,
Будто вечер, засыпаю…
—————————–
***
С бородою седою верховный я жрец,
На тебя возложу я душистый венец,
И нетленною солью горячих речей
Я осыплю невинную роскошь кудрей.
Эту детскую грудь рассеку я потом
Вдохновенного слова звенящим мечом,
И раскроет потомку минувшего мгла,
Что на свете всех чище ты сердцем была.
—————————–
СМЕРТЬ
“Я жить хочу!- кричит он, дерзновенный.
Пускай обман! О, дайте мне обман!”
И в мыслях нет, что это лед мгновенный,
А там, под ним - бездонный океан.
Бежать? Куда? Где правда, где ошибка?
Опора где, чтоб руки к ней простерть?
Что ни расцвет живой, что ни улыбка,-
Уже под ними торжествует смерть.
Слепцы напрасно ищут, где дорога,
Доверясь чувств слепым поводырям;
Но если жизнь - базар крикливый Бога,
То только смерть - его бессмертный храм.
—————————–
***
О, долго буду я, в молчаньи ночи тайной,
Коварный лепет твой, улыбку, взор случайный,
Перстам послушную волос густую прядь
Из мыслей изгонять и снова призывать;
Дыша порывисто, один, никем не зримый,
Досады и стыда румянами палимый,
Искать хотя одной загадочной черты
В словах, которые произносила ты;
Шептать и поправлять былые выраженья
Речей моих с тобой, исполненных смущенья,
И в опьянении, наперекор уму,
Заветным именем будить ночную тьму.
—————————–
***
На заре ты ее не буди,
На заре она сладко так спит;
Утро дышит у ней на груди,
Ярко пышет на ямках ланит.
И подушка ее горяча,
И горяч утомительный сон,
И, чернеясь, бегут на плеча
Косы лентой с обеих сторон.
А вчера у окна ввечеру
Долго-долго сидела она
И следила по тучам игру,
Что, скользя, затевала луна.
И чем ярче играла луна,
И чем громче свистал соловей,
Все бледней становилась она,
Сердце билось больней и больней.
Оттого-то на юной груди,
На ланитах так утро горит.
Не буди ж ты ее, не буди…
На заре она сладко так спит!
