Владимир Набоков

превод: Стефка Тотева

Да опознаваш човека,  означава да го създаваш: натрупват се в душата ни неговите черти и знаци, расте, развива се, оцветява се неговият образ, всяка нова среща с него обогатява душата ни, и колкото повече  последователност и истина има в това творчество, толкова повече ние обичаме този човек. И когато - някак незабележимо - ние се сближаваме с него, когато свикваме  - то вече този образ е така жив в нас, толкова трепетен и ярък, струва ни се - усилието е приключило, човекът е създаден от нас, и минават  годините, и този човек е част от душата ни. И се случва така, че този човек, самият той, чийто образ така грижовно е усвоила душата ни, умира внезапно и тогава… какво тогава? Недоумение, нелепост, чувство на някакво потресаващо вътрешно несъвпадение, като че ли образът на човека, когото сме обичали, създаден от упоритият ни щастлив труд и усилие, продължава, разбира се, да живее, името му, както и вчера е пълно със живот, устните ни го произнасят като живо - но в заглавието на некролога, унищожаващо всичко човешко, житейско, така познато - звуково, сякаш проблясва лъжа…

Умря Юлий Исаевич Айхенвалд. Устремът на неговото съществуване беше рязко прекъснат, но в нас неговия отразен живот продължава, и неговото забавяне, неговото застиване ще става много постепенно. За мен, за много от тези, които го познаваха отблизо, той сега е така жив, както и в тази събота, половин час преди нещастието, когато заключвайки външната врата, аз виждах през стъклото неговия прегърбен силует. В ушите ми звучи неговият глас, предпазливата убедителност на интонацията му, особеното ударение на частицата „не”, когато той наричайки нещо прекрасно, го отделяше от другото, не-прекрасното. Виждам го как скромно и някак късогледо преминава през препълнената с хора стая, леко сгушил глава в раменете, с прибрани лакти, и приближавайки се към човека, когото търси, изведнъж протяга тънката си ръка и го докосва по ръкава мигновено и леко. 

О, да, има земна възможност за безсмъртие. Мъртвият продължава подробно и разнообразно да живее в душите на хората, които го познаваха добре, някои му бяха близки, други трябва да се задоволят само с външно впечатление, придобито от две-три срещи, има и такива, които са го виждали само веднъж. И всеки по своему е възприел човека, така че покойният е останал на земята в много образи, понякога хармонично допълващи се. Но тези, които го познаваха отблизо ще умрат, така първият стадий на този продължен живот ще свърши, хората ще знаят за него само по разкази на други, по написаното, неговият образ ще продължи да живее, но ще бъде някак  пестелив и хладен. За нас е болезнено да усещаме тази предстояща студенина - когато само името все още ще живее. Но какво да кажеш… Както и да философстваш, както и да се утешаваш с възприемчивостта на петте свои сетива, все едно, все едно истинският човек, този единствен образец вече го няма. Той си е тръгнал към къщи късно през нощта, вървял обзет от мислите си, тяхната същност и ход вече никой, никой не може да узнае. И от платформата на трамвая само ватманът или случайният немски студент са видели как прегърбеният човек доверчиво е прекрачил релсите. И ти става толкова жал за него, толкова жал за този нежен човек, че изведнъж написаният ред сякаш изчезва в мъгла.

„Руль”, Берлин, 23.12.1928 г.