БЪЛГАРСКИ ПЕЙЗАЖ
превод: Иван Давидков
БЪЛГАРСКИ ПЕЙЗАЖ
Крива река е блеснала в тревата -
същинска сабя на Хаджи Димитър.
Над нея по баира тихо слизат
стада, прилични на мъгла сребриста.
Къщята са като девойки с кърпи алени,
привързали тютюневи гердани,
и бляскавите къдри на асмите
по голите им рамене се вият.
А долу, като борове без клони,
заводските комини се чернеят
и между тях с баретата си жълта
минава слънцето - засмян работник.
Скалите са като руини древни.
Там има пещери и в тях са скрити
гробовете на много мъченици.
Те тежък дял в живота са избрали,
за да живеят вечно на земята.
Ветрецът ласкав е като дланта на майка.
Така би искал ти да го целунеш
или, очи затворил, да затичаш,
за да изтрие от челото ти тъгата.
КОНЧЕ
Конете с погребалната каруца
пристъпят бавно. Каруцарят стар
е сресал гривите им над очите,
за да не виждат пътя към смъртта.
А те го виждат, ала се преструват
на слепи - хората да не смутят,
макар че с добротата си безкрайна
не ще развеят тяхната тъга.
А край каруцата подтичва конче.
Ту дръпне къс сено изпод ковчега,
ту се сведе към майчиното виме,
ту цвилне, ту препусне изведнъж…
И звънка под копитата игриви,
развеселена, нечия сълза.
ЛЯСТОВИЦИ
Аз гледам: лястовиците така
се спускат, че във здрача се забиват
и пак из него - като из река -
се вдигат над земята мълчалива.
Изгубват се в небето и оттам
като звезди обсипват коловоза
и с лек свистеж оплитат здрача ням
вечерните небесни виртуози.
Те могат да се блъснат в камък, в ров
или във покрив с тъмна ламарина.
Нима за някакъв си дребен лов
те са готови да умрат мърцина?
Не - те не търсят ситост на света,
не за трохи сърцето им жадува:
това е огънят на волността,
който в крилете шеметни лудува.
Това е риск, тревога и мечта,
това е порив луд към небесата…
Аз чувам на крилете песента,
която моя дъх в небето мята.
Там може да се блъснеш във стена,
лъч утринен гръдта ти да разпори.
Какво от туй - щом носиш светлина
и раждаш полет нов към кръгозора!
ХЛЯБ
Едва ли има нейде хляб такъв,
какъвто мама някога печеше
на орехова шума във пещта,
по-тъмна от тунела при Яремча.
Като небе през август тоя хляб
посипан беше със звезди златисти.
Той ме е викал от далечен път
и празник е било за мене в къщи.
И аз се питам как са се побрали
най-милите ми дни във тоя къшей,
във тая малка, скромна дума: х л я б?
Живее в нея спомена за мама
и пак шуми високо оня орех,
изсъхнал след последния й дъх.
ЛОЗЕ
И полкът на зелената пехота
като след поход по баира спря.
В ръцете си войниците държат
колове бели - вместо карабини.
Паласки са им гроздовете тежки -
чак раменете им превиват те!
Жени усмихнати разоръжават
великата войска на слънцето и на земята.
В една редица аз съгледах място,
където можех да застана. Стволът,
над камък раснал, беше чер и сух.
И мястото остана в паметта ми.
Аз пак ще дойда, ще остана тук,
и в камъка под мен ще пусна корен.
ЧЕРЕША
Череша - като майка до шосето.
Измъчени и жилести ръцете.
Със риза от най-простата басма
стои тя на зелената земя.
И спомням си - това отдавна беше -
тя като син в прегръдка ме държеше.
Рой бяхме ние - нейните деца,
събрани от гуцулските бърда.
Тя, както в приказките се разказва,
разгръщаше широката си пазва
и тихо червенееше плодът
по нейната голяма селска гръд.
А ние в тия радостни минути
се люшкахме в зелените й скути.
Ала отнейде чуваше се глас -
зъл газда се затичваше към нас
и виждахме през мокри клепки ние
как той черешата с тояга бие.
Летеше плод обрулен - като жар,
и светеше кръвта й - чист янтар…
Стои тя мълком днес в сребриста риза,
подобно облак, от лъчи пронизан.
Аз снемам шапка. Не продумва пак.
- Нима забрави своя мил хлапак?
Тя вдига поглед, с длан сълза изтрила:
- Аз дълго те очаквах, рожбо мила…
***
Тленен съм аз като мартенски сняг,
като бърза вълна край морския бряг.
Как да слея с нетрайния миг на земята
вечната съвест и правдата свята?
Но теша се: снежинката цвят ще стане,
вълната ще плиска до кораб във океана
и тя ще го носи в пътуването му голямо
на своето крехко, зелено рамо.
ПРИТЧА ЗА СЛЪНЦЕТО
На брода слънцето лежеше.
А вражи полк в степта вървеше.
И мислеха си много души,
че ще го стъпчат със ботуши.
Но мина миг - и ясно грейна
усмивката му чудодейна!
Препусна конница сърдита,
удари слънцето с копита.
Посред студените полета
тя го начупи на парчета -
и отлетя. А то остана
да червенее като рана.
Но мина миг - и ясно грейна
усмивката му чудодейна!
Танк запълзя и се затресе
и слънцето в калта замеси.
Вериги тежки загърмяха,
лъчите-нишки намотаха,
накъсаха ги като жили.
Остана слънцето без сили.
Но мина миг - и ясно грейна
усмивката му чудодейна!
