МЪЛЧАНИЕ
превод: Марко Марков
МЪЛЧАНИЕ
Взря се наоколо. Нещо поиска да каже.
Бавно се врязаха буквите в устните бледи.
„Обич. Обичах ви. Много обичах.”
Вдигна ръката си слаба
и птица
литна стремително в стаята черна.
„Много обичах” - сякаш говореше още дъхът му.
Тихи фенери светеха тихо над устни
вече да пият престанали, неми.
Сложи ръка на гърдите си, каза:
- Чуйте.
Никой нищо не чу. Само усмивка
бегла прогони дълбоките бръчки.
И, като полъх: - Чуйте ме всички…
Всеки напрегна слуха си изострен.
И долови
само прозрачно и чисто мълчание.
ЕДИНСТВО В НЕЯ
Щастливо тяло, което тече между ръцете ми,
обичано лице, в което света съзерцавам:
грациозни птици хвърлят за миг сянка върху му
и отлитат в страна, където всичко се помни.
Любя твоята форма, диамант или твърд рубин,
блясък на слънце, което ме заслепява,
кратер, който ме вика с музика тъмна и нежна,
с влажния призив на своите зъби.
Умирам, защото се хвърлям безстрашно, защото
искам да умра или да живея в пламък:
този полъх отвън не е мой,
но, приближи ли, изгаря издъно моите устни.
Остави ме, остави ме да гледам
дълбокия вопъл на твоите щедри недра,
където умирам и се отказвам докрай да живея,
с пурпур сменил своя истински цвят.
Искам любов или смърт, искам съвсем да умра,
искам да бъда ти, твоя кръв: тази бушуваща лава,
която, затворена, пръска хубави крайници -
и усеща красивите граници на живота.
Тази бавна целувка в твоите устни:
отдръпващо се море,
мах на крила,
още едни ръце…
И се разпуква предателската светлина -
опряна о моето гърло шпага,
не можеща да разруши единството на света.
ЗА КОГО ПИША
За кого пишеш? - питаше историкът,
журналистът или просто любопитният.
Не пиша за сеньора с протърканото сако,
нито за сърдитите му мустаци,
нито пък за предупредително вдигнатия му показалец
между тъжните вълни на музиката.
Също така не за колата, нито за нейната скрита
сеньора /между стъклата като студен лъч -
блясъкът на лорнета/.
Пиша случайно за тези, които не ме четат. За онази жена,
която тича по улицата, сякаш
за да отвори вратите на зората.
За онзи старец, задрямал на малкия стар площад,
докато изгряващото слънце го загръща с любов
и го разтваря нежно в лъчите си.
За всички, които не ме четат и не ги е грижа за мен
/но се грижат за мен без дори да ме познават/.
За момичето, което бърза, но ме поглежда, другарка
на моето все още живо приключение.
За старицата, седнала до вратата си, видяла живот,
подобен на много жития и уморени ръце.
За влюбения: край мене мина и не ме видя -
обезсърчи се, защото запита, а не го чуха.
За всички пиша. За тези, които не ме четат преди всичко
пиша. За единствения и за тълпата.
За гърдите. И за устата. И за ушите,
в които, без да ме чуват, е моето слово.
