СВИТЯЗ
превод: Найден Вълчев
СВИТЯЗ
(откъс)
Тръгнеш ли някога към Навагрудак,
влязъл на Плужин в горите,
спирай конете - ще видиш в почуда
дивното езеро Свитяз.
Тъмни ели към брега му напират
в тъмното царство елово,
то срещу изгрева светло простира
своята златна подкова.
Нощно ли време пристигнеш нечакан,
спрял до водите стаени,
две луни теб ще те срещнат във мрака,
две небеса озвездени.
Две. И над теб, и под теб. И ще питаш:
водната шир ли се вдигна,
или се спуснаха тук висините,
дъното без да достигнат.
Бряг и небе ще се сливат в безплътен
образ сред плахост подзвездна
и ще почувстваш как светъл духът ти
плува над синята бездна.
БАХЧИСАРАЙ
Дворци Гирееви, какво през вас премина,
какви чалми са ви сравнили със земята,
та скачат скакалци сега по стъпалата
и лазят смоци в запустялата градина?
Пълзи бръшлян в прозорците, расте къпина,
сломено е създаденото от ръката,
безсмъртната природа встъпва си в правата
и шушне с Балтасаровия глас: руина.
Харемът сянка е. И ехо е далечно.
Единствено фонтанчето шурти щастливо
и пее през сълзи от мрамора изсечен:
любов и слава, и могъщество лъжливо -
къде отнесоха ви дните бързотечни?
Умрели сте. А изворчето си е живо.
БОГАТАШЪТ
Богаташът се връща късно в своята къща
и открехнал вратата голяма,
разгневен, гръмогласен тропа, търси жена си,
но жена му във къщи я няма.
Глава ниско навежда, гледа мрачен под вежда,
сив мустак суче, сам си говори
и помислил си само, метнал дреха на рамо,
на казачето вика отгоре:
- Дай ми тънката пушка, дай ми ножа хайдушки,
във градината влез откъм дама
и ме чакай. И още - куче, стража - там нощем
не минават. Ще бъдем с теб двама.
Взели пушките - влизат. Тях ги скрива филизът,
до беседката диво израсъл.
Тя все пак се белее. Той поглежда към нея
и на пейката вижда жена си.
С тежка къдрава плитка, тя с уплаха опитва
да си скрие лицето, но само
се опитва, а вече слага нежно, сърдечно
длан на младо наведено рамо.
И младеж - на колене й шепти вдъхновено:
- Моя мила и моя любима,
аз напразно те любих, вече всичко загубих,
мен, с парите си, той победи ме.
А така те обичах! Колко дни ти се вричах,
колко още за теб ще си мисля…
Той е стар, но богат е, сипна купчина злато -
на раздяла със теб ни ориса.
Той и днес ще изправи лоб до твойто възглаве
да се в пухени скути люлее
и на твоите устни, без любов и без чувство,
младостта да гаси и пилее.
Аз дойдох тук отчаян да ти сам пожелая
дни и дълги, и светли, и нежни
и във лунната вечер да препусна далече
към тъгата на дните си прежни…
Тя го слуша и плаче. Той й шепне така, че
клетви капят от устните млади.
А мъжът й - мъжът и гледа с поглед помътен
как в ръцете му тръпни тя пада.
С черен пръст я показва, на казачето казва:
- Хайде, значи! Барутът къде го?
Дай ги пушките стари, с мен недей се надваря
и повтарям: ти - нея, аз - него.
Но казачето: - Пане, вика, как ли ще стане?
Аз не мога да стрелям, защото
ха на прицел я взема, мен ме треска обзема
и сълза ми замрежва окото…
- Тихо ти, племе младо! Стискай здраво приклада,
ще си после поплачеш от мъка.
Сега - вземаш на мушка, миг след мен и ти пушкаш
и се свършва със тази заръка.
Вдигай цев! Малко вляво…С него аз ще се справя.
…Не изчака казачето наше.
Гръмна първо. По грешка? По повеля човешка?
Но застреля то тук богаташа.
