ДИЛЕМА
превод: Кръстьо Станишев
ДИЛЕМА
Дилема чужда трябва да решаваш.
Логично ли си стегнат във верига?
Но двойка от ръце дали достига
до истината? Сплашен се съмняваш.
Ала двузъбецът предупреждава
за лунноозаряван път огромен.
При древните германи сякаш скромен
угрижен крал в талига заминава.
Сеното сякаш лъха на охолство,
воловете след селянина кретат.
Красива е нощта, в душата светят
картини с идилично задоволство.
Привидно хванат, рогът на луната
блести между роговете в ярема,
така между двояката дилема
съглеждаш на небето свтлината.
ИДВАНЕ И РАЗДЯЛА
Тя идваше - ах, образ мил пред мен -
подобно посред лес пръв стрък зелен.
Говореше, пронизваше гръдта
подобно пръв напев на пролетта.
За „сбогом” сякаш махаше ми с длан.
Нима отлитна моят сетен блян?
МОЕТО СЪРЦЕ
Безсънна нощ, дъждът шепти,
а будното сърце слухти
на прежни времена към здрача,
да чуе бъдни там да крачат.
Сърце! Недей се вслушва там!
Пулсирай вечно с бодър плам!
Назад глух вопъл здрача сепва,
а пък напред - въпрос потрепва.
Ти - лодка в буря сред нощта!
Отнесе смъртното смъртта.
Ще издържиш с Христос-Спасител,
в теб грее Господ-вседържител!
ГЛАСЪТ НА ВЯТЪРА
Във дрямка е потънала гората,
листо раздвижва въздуха, и плават
ухания, и птици се стаяват
сред шумата, и жаби - сред водата.
Светулките - искри от блян в тъмата -
трептят в съня, в клонака просияват,
и с танц на сладостни мечти смиряват
смълчаното пиянство на душата.
В клонака изненадващо фучене
изтръгва ме от блян, чух глас да стене.
Душата слуша шушнещия вятър
досущ словата на баща, дордето -
загрижен - към дома зове детето
да тръгне, изоставило играта.
ГЛАСЪТ НА КАМБАНИТЕ
Ветрец тих езерото не смущава.
Планински връх, скали, елхи стълпени,
и ледници, от облак посетени,
водата - без да трепне - отразява.
Сух лист на клонка глухо затрептява,
и литва към овразите стеснени,
козите диви, от ловец следени,
отронен камък в миг предупреждава.
Камбани - чуй! - прозвъннват надалече,
скръбта ми будна се смирява вече,
в ливадите пасат алпийски крави.
Звънът покоя спомня си, но зная
завинаги земята го забрави -
отдавна - в първата зора на рая.
БОЯЗЪН
Тъжното сърце се слиса,
стихва сам човекът свит.
Морен старец не възлиза
към от гръм ударен рид.
С диви думи не връхлита
и с любов - печална гръд.
Сякаш онзи рид почита,
дето паднал бе гърмът.
РАЗПЯТИЕ
Към небето взрян, човекът бди
със ръце прострени, запечатил е
този свят във своите гърди,
себе си подготвил за разпятие.
О, любов, обгърната в сияние!
Целият човешки род терзан
здраво е на Кръста прикован
с Теб, Исусе, с Твоето страдание.
ВЪЗПОМИНАНИЕ
Вървяхме през планински рид докрая,
и пиехме душите на цветята,
поточе ни разказа в тишината
незабравимата мечта за рая.
И в зарево видяхме върховете,
в играта на алпийското сияние,
но - устремен към твойто изваяние -
любов безсмъртна чувствах, че ми свети.
Жарта планинска разтопи се бледа,
не се повтори този час чудесен!
Ах, твоят лик от блясък бе отнесен,
и повече - уви! - не го съгледах!
Но твоето вълшебно озарение
нима с изгарящ блясък ослепи ме,
и с лъч на любовта? О, повтори ми,
че всичко плод бе на въображение!
ТИХА СИГУРНОСТ
Тъмен лес, девойко, стихва в мрак,
сигурни сме с теб, сами сме пак.
В сглъхнали вечерни широти
уморен камбанен звън трепти.
Над цветя, в поклон пред теб и мен,
сетният ветрец заспа смирен.
С теб сами сме, вплели пак ръце,
пак е твое моето сърце.
РАННА ПРОЛЕТ
/Пред гроба на Е. Микшик/
Планините светят още в сняг,
ранните цветя ме озаряват.
О, цветя красиви! Виждам как
върху гроба ранен разцъфтяват.
Не един връх беше изкачил,
пролетни привети за да чуе.
Мъртвият отдавна тук е бил,
пролет грейва, но за него - всуе!
Ах, цветя, не сте щастлива вест,
над мъртвеца нежно поглед свели!
В светлина облечени, и днес,
бихте ли над гроба му цъфтели?
НА ЕДИН ДУШЕВНОБОЛЕН
Откакто ти със висши сили
враждуваш и пред съд, не си ли
нищожен червей над прахта,
събудил буря във гръдта?
О, в пролетните дни отдавна
не те зове Бог в път назад!
Там лист зелен и полъх млад
даряваха блаженост бавна.
