Йован Дучич

превод: Иван Коларов

КРАЙ ВОДАТА

Засребря в морето пътят на луната,
свети връх безкраен на вълна заспала.
Тишина. Вълната връхлетя скалата,
ахна и се свлече в пясъка, умряла.

Кипарисов мирис тъжно се разлива.
Сиво е небето. И вода, и суша
сякаш с болка дишат в тъмнина горчива;
здрачът е прохладен и с тъга ги слуша…

Сто сърца среднощни бият в мен камбана,
окрилен духът ми в миг ще отпътува
към звезда далечна, към жена мечтана.

Като пенест прилив всичко в мен бушува:
сякаш днес се раждам! Докато в тъмата
тази нощ звездите бродят край водата.

УТРИНЕН СОНЕТ

Дъхави жасмини. Лавърът сребрее,
дремят бреговете в утрото сребристо;
долу край скалите говор глух се лее:
там вълните шепнат ласкаво и чисто.

Чувствам как се буди, сладко сякаш пее,
дремеща, душата на света край мене.
И дъхти на риба. А зад хълма грее,
шири се зората - мре нощта сломена…

Помня, мойто детство под скали отвесни
онзи стих, от който затрептя душата -
стих от песен, кой знай откога запята.

ЗВЕЗДИ

В клоните високо се роят звездите
и шепти морето, ширнато в забрава -
слушаме гласа му: песента долита -
като че росица мрака посребрява.

В нейните къдрици вплетох с тръпка страстна
мокри нощни рози. В храстите уханни
аз целувах дълго в тази вечер ясна
звездните зеници, устните мечтани.

Всичко засиява, сякаш пред листата
от небето светло бял дъжд се процежда;
цъфнали маслини спят в далечината…

А звездите златни приливът подрежда:
по брега безмълвен, сънен и без блясък
цяла нощ ги плиска като златен пясък…