Висенте Алейсандре

превод от испански: Александър Муратов

Беше на двайсет години
Хосе Лоренте Гранеро,
но се записа във полка
на доброволците храбри
и за Сиера замина.
„Братя, ако се върна,
с вас ще се върна и пея.
Инак - добави - в борбата,
знайте, че аз съм загинал.”
Пламък му блесна в очите
черни и още големи.
Цели дванадесет нощи
би се той между бърдата
и му гърдите калява
златна и едра луната.
Би се, убива; червена
нимба го беше огряла
и от куршуми коварни
сякаш го бранеше в боя.
Пушката в двете му длани,
пламнала огнена роза,
по неприятеля черен
бълваше смърт и угроза.
Гледай ги, стъпил на върха,
силен, красив и спокоен,
пръв посред свойте другари,
между куршумите читав!
Но за нещастие го свари
нощ на мъчение и траур,
нощ на страхотни бурани,
нощ със небе потъмняло.
Хосе във кратката битка,
пламнал от гняв и отплата,
в бягство обърна, нападна
група от хора опасни,
хукнали между скалите,
вълци свирепи и стръвни.
Хосе ги погна самичък,
гони ги, толкоз ги гони,
че със очите си черни,
щом се надире озърна,
само самотност съгледа,
нощ, тишина и самотност.
Мигом десетки злодеи,
ако ли не и стотици,
скачат от свойте бърлоги
и с изненада го хващат.
Тръшнал е вече петима,
но обкръжава го взводът:
с гаври, със удари, с викот,
вързан към стана го водят.
Глас, що възпяваш живота
чист на младежа народен,
чест на геройското дело.
Хосе Лоренте Гранеро:
нищо не казвай за края
тъжен на тъжната случка,
станала между скалите,
мити от ручея бистър!
Роят разбойници мръсни
блъсна го сам до стената.
Хосе ги гледаше всички
с горда, обидна насмешка.
Девет се пушки насочват
в чистата гръд благородна,
тъй огледало войнишко
и огледало на храбри,
но от устата му смела,
горда презрителна храчка
шибна по ниското чело
жалкия дребен началник.
Нека смъртта си посреща
всеки с желязна закалка!
Глас, що възпяваш младежа,
чудната негова повест,
свършвай, разказвай до края
тая история дивна,
станала в дебрите нощни,
дето я спомняме тръпни!
Екна команда позорна;
- Огън! - с гърмежи сурови
девет проклети отвора
блъвнаха мръсно олово,
девет куршума се впиха
в нежната плът на гърдите,
били се с обич и право
за свобода на народа!
Рухна трупът сред скалите.
Падна дълбоко мълчание.
Чуха се стъпки сурови,
стъпки злокобни да глъхнат.
Доле останаха само
мократа пръст и смъртта му.

Ах, ще ме чуеш ли, Хосе,
проснат, самотен и кървав!
Кой си, та прав не заставаш,
толкоз пресипнали хора
днес те зоват от реките,
хълмовете и долините?
Кой си, та още не вдигаш
ръст пред вика им гръмовен,
вик на сърца многобройни,
биещи всички единно?
Пукваше бяла зората
и му снагата златеше,
в утрото той се изправи,
грейна с деня над земята,
кървав и страшен тогава
с десния крак се запъти,
стигна на върха отгоре,
сякаш изгряваше слънце
и по следите му кърви
като потоци течаха.

Хосе е жив. Погледнете!
Той е възкръснал и ходи.
Той не погина, тъй както
нивга народът не гине.
Могат да искат куршуми
да му пронижат гърдите.
Могат снаряди и бомби
да се опитат с измама
да му прекършат снагата.
Но не загива народът,
неопетнен и безстрашен
вдига се и побеждава,
сякаш е слънце, което
в кърваво утро изгрява.

1936