Виктор Юго

превод: Иван Давидков

Седеше боса тя, с къдрици разпилени,
сама в тръстиките, полюшнали стъбла.
И си помислих аз, че фея е пред мене,
и рекох: „Да вървим към ширните поля!”

Тя стрелна ме с очи и грееше в очите
лъчът на хубостта - като в ликуващ ден.
И казах й: „Сега е месец на мечтите,
да идем вдън леса дълбок и спотаен!”

Избърса тя нозе в тревата изкласила
и ме погледна пак през гъстата коса,
и се замисли в миг лудетината мила.
О, как бе чист звънът на птиците в леса!

Как галеше брега реката мълчалива!
И сред тръстиките високи аз видях:
тя идваше към мен изплашена, щастлива,
над погледа - коси, на устните й - смях.

Мон л’Ам., 183…