Виктор Юго

превод: Йордан Янков

***

Полита мисълта с крила на бърза птица
към вас, към вас, деца с разрошени главици -
надежда в мойте дни, вий, клонки с цвят зелен,
чиято сянка днес нараства върху мен.
Разцъфвате сега в зората си щастлива -
и вашата зора самите вас опива.
Край зеленясал праг се гоните. И смях
се чува, после плач… И пак несдържан смях.
Като цветчета две, които се прегръщат
и тичат край зида на бащината къща.
Баща ви е далеч. Той мисли в този час
и за ония две - по-възрастни от вас,
едното на света поглежда с любопитство,
а другото дори за всяко нещо мисли…

Сам на брега стоя и слушам вечер аз
как надалеч звучи моряшки тъжен глас,
как морските вълни, огромни и пенливи,
разтварят се пред мен, въздишат като живи.
и екот не един, и тътен не един
изниква в този миг от тъмните води.
И вие може би на шумната вечеря
се смеете сега и пламъкът трепери
в огнището. И бди добрата мама пак,
загрижена за вас от сутрин чак до мрак.
Докато този бряг със лодки вред покрит е
и в тъмните води оглеждат се звездите,
докато будни бдят лодкарските очи
и яростно под тях стихията бучи,
за вас си мисля аз, за любовта, която
през дните си до днес запазил съм в душата.
Голямата любов, която в мен гори,
не ще се побере в това море дори.

Фекан, край брега на морето, 15 юли 1837

ЕДНА НОЩ В БРЮКСЕЛ

Не ще се разделя с нещастията, щом
убийците и тук откриха моя дом.
Напразно търсех аз, че тук ще бъде тихо.
Нощес тълпа глупци дома ми оградиха.
И чух от всяка гръд да се изтръгва вик.
Дърветата отвън изтръпнаха за миг.
От целия квартал не се показа никой.
И шумната тълпа не спираше да вика.
А Жана тази нощ бе болна. С поглед плах
ме гледаше. Сега за нея се боях.
Аз, внучета, жени - срещу сганта свирепа -
ний бяхме гарнизон на тази малка крепост.
Полицията днес бе глуха за това.
И камък профуча край русата глава
на Жана. Тя замря… - Ей, стълбата докарай! -
крещяха. Тъй крещят шварцвалдски въглищари.
Размахаха отпред и някакво въже.
И чак открай града брадясали мъже
домъкнаха греда, задигната от стара
ограда. Викове звучаха в надпревара.
Разсъмваше… Това бандитите смути.
Но само миг, и пак сганта се разлюти.
- Убиецо, умри! - крещяха. Аз не знаех
нашествието час или безкрайно трая.
Жорж за минута взе студената ръка
на Жана… А отвън човешката река
кипеше. Три жени се молеха до мене -
прехвърчаха край мен стъкла изпотрошени.
Със пушки и с ръце, със рамена, с крака
по моята врата те блъскаха така,
че тя се олюля. И пак неукротимо
крещяха… В този шум аз чувах свойто име:
- Въже за него! Смърт! Убиец! Докога?…
Напираше и пак отново тази сган
притихваше… За миг настъпваше тогава
враждебна тишина, в която аз долавях
над дивата тълпа да блика в утринта,
подобно извор чист, на славей песента.

Брюксел, 29 май 1871