Алфред дьо Мюсе

превод: Пенчо Симов

НА ПЕПА

Пепа, щом настане нощ и мама
с тебе ласкаво се раздели,
разсъблечена и жар голяма
за молитва готвиш се, нали -

вслушваш се в нощта с тревога
трепетна; от своята глава
сваляш ти забрадката си строга,
гледаш под леглото след това;

сетне всичко в къщата заспива;
в тоя миг на сънища - мечти,
о, кажи, девойко най-красива,
за какво, Пепита, мислиш ти?

Може би за героиня млада
на роман, за скърби сътворен?
За неща, които без пощада
ще разпръсне утрешният ден?

За планински върхове, родили
мишки? И за края несравним
на любов, пламтяща с всички сили?
За бонбони, за съпруг любим

с нежност като твоята, готова
да споделя чуждите съдби?
За света, за роклята си нова
и за мен?… За нищо може би…

СОНЕТ

Обичам този миг на първи дъх от зима!
Под стъпки на ловци стърнището скрипти,
в полето и сено, и шумни свраки има,
вдън замъка жарта в камината пламти

и ред е на града… Ах, как ме приюти
и лани той! Видях: фасадата любима
на Лувър; над Париж как пушек се въззима;
гласа на раздавач дочувах да ехти…

Харесвам чара сив на моя град и Сена,
с игра на светлини, от нея отразена!
И зимата, и теб предвкусих в този ден!

Ликувах, че пред мен ще те съзра засмяна!
Та откъде да знам за пълната промяна -
че твоето сърце е друго днес към мен?

ЕДНА ИЗГУБЕНА ВЕЧЕР

Онази вечер аз в „Театр франсе” бях сам,
по-точно сам почти; играеше се там
творба на Молиер - а знае се, че тоя
създател на „Алцест” неловък е със своя
талант и е лишен от дара най-велик
да гъделичка с чар душите в сгоден миг.
Но, слава Богу, днес подобни грешки няма -
оплита се пред нас модерната ни драма
с гирлянди, чийто ход е бляскав, и в почти
неразгадаем път се лута и върти.

И тъй пред мене бе съзвучие, което
усещах как тупти на гения сърцето.
От възхищение безмълвно бях обзет,
че тъй правдолюбив бил гордият поет,
че толкова добре познавал той човека,
че е така дълбок изпод усмивка лека,
та плач наместо смях да предизвика в мен!
Но срита ли това - да бъда възхитен?
Случайно тук дошъл, да чуя реч красива,
в която своя лик природата разкрива,
и с мъничка сълза, избликнала едва,
да тръгна към дома - та стига ли това?
С такива мисли бе душата ми заета,
оглеждах се съвсем разсеяно с лорнета,
когато нечий кок и шия там съзрях -
такава красота и чар блестяха в тях,
че тази гледка в миг очите ми примами
и стих от Шение изплува в паметта ми.
Крилат е този стих като случайността -
не писан върху лист, а долетял с мечта.
Самият Молиер навярно ми прощава,
че в неговия текст заслушан, дръзнах аз
да си припомня друг, и гледайки в захлас
красивото дете, повторих си тогава:
„А шият й бе като лъча в зори,
край нея потъмня самият сняг дори.”

А сетне продължих (тъй скача мисълта ни)
и по-нататък: как в сърцата ни са сбрани
и присмехулен чар, и най-изящен нюх,
но сякаш сме с лишен от мъжка смелост дух;
и на какъв всеобщ упадък е проява,
това, че Молиер без публика остава.
Настъпил е денят да се реши човек
и израз да даде на своя собствен век;
не бива да търпим подобна жалка сцена
и музата пред нас да страда унижена!
Държи ни в плен страхът, а празните глави
твърдят, че тоя свят по старому върви.
Като че ли навред, от младостта родени,
не стават всеки ден и всеки час промени.
Векът ни има свой портрет неповторим
и ще се вслушат в нас, ако го изразим.
О, аз ще развъртя за нова надпревара
захвърления бич на сатирата стара
и друг костюм ще дам на тоя дързък мъж,
прочут, че стих чепат оспорвал неведнъж.
Ако се върне той, в Париж сега ще има
за неговия гняв причина по-значима
от злостен женски нрав или от лош сонет -
за дялане трески си имаме безчет.

Учителю, макар че в гроба си отдавна,
сега ми позволи от дързостта ти славна
да черпя - да творя, от тебе пример взел!
Ще ме задоволи такава висша цел.
Затуй ме научи на мъдрост най-голяма:
на истината как да бъда верен страж;
стори така, че щом у мене гений няма,
да имам твоя гняв и твоя горд кураж!

В безумен унес тъй погълнат бях изцяло.
А все таки онуй момиче чудно бяло,
с катранени коси, седеше с поглед благ
и шията му бе по-светла и от сняг.
Пиесата накрай завърши. С кротост тиха
вратът изчезна в шал, ръцете й се скриха
сред топлия маншон и тя си тръгна; чак
когато най-подир прекрачи своя праг,
тогава осъзнах, че съм вървял след нея.
Уви! Така е с мен и все така живея.
Заветната си цел издирваше духът,
а тялото пое към красотата път.
Мечтата се разся и пак загубих всичко,
остана ми това двустишие едничко:
„А шията й бе като лъча в зори,
край нея потъмня самият сняг дори.”