Анна Ахматова

превод: Литературен свят

С Михаил Леонидович Лозински се запознах през 1911 година, когато той дойде на едно от първите заседания на Цеха на поетите. Тогава чух и за пръв път прочетените от него стихове.
Горда съм, че ми се падна горчивата радост да внеса и моята лепта в паметта за този неповторим, изумителен човек, който съчетаваше приказна издръжливост, най-изящно остроумие, благородство и вярност в приятелството.
В труда Лозински беше неуморим. Поразен от тежка болест, която неизбежно би сломила всеки, той продължаваше да работи и да помага на други. Когато още в тридесетте години го посетих в болницата, той ми показа снимка на разрасналата му хипофиза и напълно спокойно каза: «Тук ще ми кажат, кога ще умра».
Той не умря тогава, и ужасната, измъчила го болест се оказа безсилна пред свръхчовешката му воля. Страшно е да се помисли, именно тогава той предприе подвига на своя живот - преводът на «Божествена Комедия» на Данте. Михаил Леонидович ми казваше: «Бих искал да видя „Божествена Комедия” със съвсем особени илюстрации, за да бъдат показани знаменитите дантеви разгърнати сравнения, например, завръщането на щастливия играч, обкръжен от тълпа ласкатели. Нека на друго място да бъде венецианската болница и т. н.». Вероятно когато е превеждал, всички тези сцени са минавали пред вътрешния му поглед, пленявайки го с безсмъртната си живост и великолепие, и му е било жалко, че те не стигат изцяло до читателя. Мисля, че не всички присъстващи тук си дават сметка какво значи да се превеждат терцини. Може би това е най-трудното в работата на преводача. Когато го казах на Лозински, той отговори: «Трябва веднага, гледайки страницата, да разбереш как трябва да стане преводът. Това е единственият начин да се победят терцините; а да се превежда по редове е просто невъзможно».
От съветите на Лозински-преводача ми се иска да цитирам още един, много характерен за него. Той ми каза: «Ако не превеждате първа нещо, не четете работата на своя предшественик, докато не завършите своята - паметта може да ви изиграе лоша шега».
Само съвсем неразбиращите Лозински могат да повтарят, че преводът му на «Хамлет» е тъмен, тежък, неразбираем. Задачата на Михаил Леонидович в този случай е желанието му да предаде възрастта на шекспировия език, сложността му, от която се оплакват и самите англичани.
Същевременно с «Хамлет» и «Макбет» Лозински превеждаше испанци, и преводът му е лек и чист. Когато заедно гледахме «Вдовицата от Валенсия», аз само ахнах: «Михаил Леонидович, това е чудо! Нито една банална рима!» Той само се усмихна и каза: «Струва ми се, да». И е невъзможно да се отървеш от чувството, че в руския език римите са станали повече, отколкото изглеждаше по-рано.
В трудното и благородно изкуство на превода Лозински беше за XX век същото, което е бил Жуковски за XIX.
На приятелите си Михаил Леонидович беше безкрайно предан през целия си живот. Той винаги и във всичко беше готов да помага на хората, верността беше най-характерната черта на Лозински.
Когато се зараждаше акмеизмът и нямахме никой по-близък от Михаил Леонидович, той все пак не пожела да се отрече от символизма, оставайки редактор на нашето списание «Хиперборея», един от основните членове на Цеха на поетите и приятел на всички нас.
Завършвайки, изразявам надежда, че днешната вечер ще стане етап в изучаването на великото творчество на онзи, с когото имаме право да се гордеем като човек, приятел, учител, помощник и несравним поет-преводач.