ИЗ СЪВРЕМЕННИЯ „АД”
превод: Григор Ленков
ИЗ СЪВРЕМЕННИЯ „АД”
…И зърнахме града. Сред огърлица
от хълми хълм видяхме, побелял
от черепи на майки и дечица.
И само пес, от мъка подивял,
излая глухо, сякаш без желание…
И бе градът пред нас като заспал.
И ни потресе гробното мълчание.
Ни глас, ни звук. Мъртвешка пустота.
И вятър прошумя като стенание
в листата сгърчени, над пепелта
на този град, излъхващ дъх на тление,
и смрад развя… Подтиснали в гръдта
неволния си страх и отвращение,
затърсихме сред труповете път:
наоколо димеше разложение…
Пред нас, зад нас - човешка смрадна плът:
едно връз друго гниеха телата -
вилняла е тук ненаситна смърт!
Тук дива сган е вършила разплата;
до тежки плитки виждахме ръка
или на старец беловлас главата,
и детски боси, тънички крачка -
връз хубавото личице - страдание…
И тишина… Печалната река,
замряла сякаш в страшното мълчание,
не смееше да плисне със вълна,
за сбогом да прошепне пожелание.
Измъчваше ни смрад и тишина -
напуснахме града. Като знамение
през сенките изгряваше луна
над кървавото местопрестъпление.
Огледахме се… В сумрака унил
градът се бе превърнал в привидение
и бе за мъст към бога завопил.
1876
—————————–
ИЗ СОВРЕМЕННЕГО „АДА”
… Mы к городу приблизились… Пред нами
Был холм большой, и весь он был покрыт
Одних детей и женщин черепами.
Испуганные топотом коней,
Бежали псы от нас с глухим ворчаньем…
И вот мы в городе. Он точно спит…
Нас поразил гробовым молчаньем.
Не слышался ни говор, ни напев:
Лишь ветер пролетал с глухим стенаньем
Меж листьями обугленных дерев,
Минуя обгорелые строенья,
И смрадом веял… Мы, преодолев
Невольный жуткий страх и отвращенье,
Сред трупов пробиралися одни:
Тела в периоде уж были разложенья…
Все чаще попадалися одни
И, наконец, весь путь наш укрывали.
Какие прожиты тут были дни!…
Мы изуверства след везде всречали:
Здесь голова виднелась старика,
Там косы труп любовно обвивали,
А вот малютки девочки рука;
На чудном личике - печать страданья…
Повсюду типь… И самая река
Сред страшного покоя и молчанья
Как будто замерла… Ее волна
Плеснуть как бы не смеет в знак прощанья.
Томили нас тот смрад и тишина,
И город мы оставили. Уж тенью
Покрылся он, и бледна я луна
Виднелася над местом преступленья.
И оглянулись мы… Казалось нам,
Что город превратился в привиденье
И вопиет о мщенье к небесам.
1876
„Неделя” (Газета политическая и литературная), Год. 9; 17. 10. 1876; № 38
