Фридрих Шилер

превод: Димитър Стоевски

„В обич сестринска се вричам,
рицарю, на вас
и не мога да обичам
другояче аз.
И при среща и разлъка
моят взор мълчи,
а защо изпълва мъка
вашите очи?”

Със зеници искрометни
и сподавен стон
буйно я прегръща, сетне
яхва своя кон.
И скръбта да уталожи,
с кръста на гърди
той потегля - гроба божи
да освободи.

Със юначество безмерно
влиза в боя лют,
сред войската иноверна
всява страх и смут.
Тогенбург - ужасно име
то е за врага,
но пламти неугасима
прежната тъга.

Дързък, страшен, без да спира,
се сражава той,
но сърцето не намира
никога покой.
Мъчат го така година
същите мечти
и към свидната родина
с кораб пак лети.

Ето замъкът й - чака
негли в скръб и тя?
Ах, отварят бавно в мрака
тежката врата:
„Тя е от една година
вече в манастир,
рухото на монахиня
й донесе мир.

Той навеки се прощава
с родния дворец,
своя меч и щит оставя,
своя мил жребец;
и потегля мълчаливо,
непознат сега -
груба власеница скрива
стройната снага.

Там изгражда бедна хижа,
гдето сред липи,
глух за всяка мирска грижа,
манастирът спи.
Слънцето като изтлее
в небосвода син,
поглед радостно той рее
винаги самин.

Непрестанно впива взори
в оня манастир,
докато един прозорец
звънне най-подир;
докато съзре накрая
оня лик любим,
чист и мил - като от рая
слязъл херувим.

После в хижата сред мрака
ляга си за сън
и блажен отново чака
да разсъмне вън.
И години тъй без горест,
в дъжд и мраз, и зной,
кротко в малкия прозорец
впива взори той.

Докато съзре накрая
оня лик любим,
чист и мил - като от рая
слязъл херувим.
И веднъж бе тъй намерен
с млъкнало сърце,
в малкия прозорец вперил
бледото лице.

1797