НАУЧИ МЕ, ВЕК

Михаил Квилидзе

превод: Марко Марков

НАУЧИ МЕ, ВЕК

Нещо в света постоянно се върши без мое участие:
някой се ражда, застига някого смърт,
празник гърми и прокрадва се тихо нещастие,
суша и дъжд, вцепенение, буря по път.

Морското дъно - и блясък на рой раковини,
песен на спътник - и горда, добра висота…
Две сърца се разтварят в любовните райски градини,
благоухаят в поляните волни, красиви цветя.

От усмивка да ярост, от звезда до разсъмване ведро,
и от хребети сини до пропаст се е разстлал
свят безкраен и хубав, той пее и плаче тъй щедро -
как при вас да го върна непокътнат и цял?

Как да свържа в едно тези пъстри негови части?
Научи ме, о, век, с вдъхновение ме осени…
Нещо в света постоянно се върши без мое участие.
Как да кажеш тогава:
                        махни ти с ръка, отмини…


ПРОДЪЛЖЕНИЯТА СЛЕДВАТ

Да се научиме да чакаме до край
и всичко ще се продължи до края -
на продълженията бляскавия рай
аз обещавам ви, защото зная:,

ще тръгне пак ръката да зове
чрез поздрав добротата ни отнета
и мисълта, проспала векове
ще обясни живота на предмета:,

от слабите уста ще бликне смях,
надежда ще роди скръбта ни - бездна,
невежата ще зажадува плах
изкуство с ползата му безполезна:,

ще бъде истината с истински права,
в сърцата ни могъщо ще просветне
и ще открият нашите слова
значението на постъпките най-сетне.


ПУШКИН

Убиха го. Той бронз веднага стана.
Издигнаха го в този тъжен час.
И оттогава от пиедестала
оглежда земния простор и нас.

Несбъднатото само скръбно пее
и буди ритъм в бронза мълчалив.
Той любовта си спомня, мержелее
пред него тя, той шепне й щастлив:

„Обичам ви! И любовта ми може би
не е угаснала в душата ми съвсем…”


БОКЛУКЧИЯТА

Пак цяла нощ в безсъница, не крия,
за злото
          и доброто
                    мисля тук.
А на разсъмване
                 минава боклукчия,
извозва на магаренце боклук.

Ах, този боклукчия!
Като рима
звъни звънецът му над стар и млад.
Той цял живот с боклука работа си има,
с безсъницата не е запознат.

Като джудже добро
край мен минава.
И без въпрос
            да бъде или не.
Да имах неговото мъжество, тогава
на вас аз чиста дума щях да дам поне.

Ах, този боклукчия!
Със звънец в юмрука
той „бързай” иска да ми каже, не греша.
И бързам аз да се избавя от боклука,
натрупан в ъглите на моята душа.


ЩАСТИЕ

Нека тебе те дебне беда,
буря нека в сърцето се вглежда -
вярвай в свойта щастлива звезда,
викай щастието с надежда.

И веднъж ще го срещнеш ти
по суровите свои пътеки.
Разпознай го и го усети,
благодарен бъди му навеки.


В КАФЕНЕТО

Те седяха зад масичка.
Ръката й
неочаквано докосна
ръката му
и тя прошепна:
- Обичам те.
Болна гримаса изкриви лицето му:
- Какво ти е?
- Нищо, нищо…
И на мен ми се стори, че някой
стъпва по гроба ми.


СТАРОСТ

Старостта е болест.
И, въпреки създалото се мнение,
тя по-често поразява младите.
Човекът, заболял от нея,
най-напред губи желание да действа,
след това -
способността да върши каквото и да е.
Бавно, едно след друго гаснат желанията,
докато не остане
единственото.
Но да се изпълни то
вече няма
нито сили, нито възможност.
А лекарят закъснява…


ЖИВОТЪТ

Съседите пари събират -
вчера през нощта
е починал
самотникът на блока.

Изведнъж си спомних:
наскоро се срещнахме
във входа
и когато го помолих:
„Дай да запалим”,
той ми протегна
цигара…


КЪМ МУЗИКАТА

О, прости ми грешката
на онези години,
когато в залите,
пропити от твоя дъх,
аз обръщах внимание
само на това
как внезапно ставаха по-хубави
момичетата,
които до тогава
не бях забелязвал!


НОВА ГОДИНА

Всеки от нас
усеща с тъга
как се движи Времето.

Но в един весел ден
ние се събираме
край празнична трапеза
и шумно поздравяваме
приближаването
на края.


***

Бродя
по залетите от светлина
улици на големия град
и си мисля с тъга:
Далече оттук,
в моето малко градче
всяко дърво
нощем
има своя собствена сянка.
В нея
можеш
да се усамотиш така,
че нито една жива душа
да не те види.


***

Капна в тревите лъч от просторите,
тихо пристъпи по мъх
и отмина.
Мълчат боровете.
И ми се стори:
тишината е нерушима.

Но не,
ручей жужи сред скалите,
разтърсват яки плещи планините,
махат с ръце елите стройни,
спорят с облаци неспокойни…

Сън или не
             е това, което
е тишина или глас на сърцето?


ПОЛЕТИТЕ - ОТМЕНЕНИ

Не разбираш разсъмва ли вън
                               или вече се мръква.
Дъжд се плиска, а вятърът
                               листите жълти разбърква.
Тежки облаци ходят
                               със стъпки надменни и горди
над летището мокро,
                                над нелепите му декори.

А зад тях се сивее
                            огромна, безпомощна писта.
Своят полет очаквам
                           със съдбата печална на листа.
Чукат капки в стъклата -
                           сълзи в изнурена зеница.
И в дъжда самолетът
                           е голяма, подгизнала птица.

А вали и вали.
                     Бляскат локвите стъклено в мене.
Заради лошото време
                     отменено е всяко летене.
А е залата светла.
       Съвременна мебел.
                              Стъкло.
                                     Алуминий.
Разноцветна е картата
                              със стрелките на авиолиниите.

Обещават удобства при полет и цени намалени
тук стените, с обяви докрай украсени.
Ала днес е безсмислено всичко - и цени, и отстъпки:
отменени са всички небесни, в нас запътени стъпки!

Пасажерите зяпат
                   и скучаят
                               над вестници стари,
час по час се съветват с часовника, палят цигари,
а пилотите,
             своя устав най-свят нарушили,
пред коняк в ресторанта
                                 стоят уморени, унили.

Стюардесата дъвче омлета съвсем безразлично
и тъга се чете по лицето й, инак привично безлично…

Продължава дъждът да се плиска
                                    и сякаш за дълги години
заради лошото време
                               отменени са мислите сини!


ДОБРОТА

На моето сърце наивността простете:
за добротата в него предели не търсете.
За вас, приятели, без сметка и без мяра
то пълно е с разбиране и вяра.

Аз иначе наистина не мога.
Стопанин се усещам на света,
а вие гости сте на моята тревога:
за всичко отговарям с доброта.

Тук някой може да простенва, да роптае.
Но аз стопанин съм и стон не зная…

Познавам те, човеко лош и мой земляк,
но гост си ми. И затова, мой мили,
обичам те.Това е верен знак
на слабост - не, а на сърдечна сила.


***

Тези степи и голи гори
с бяла прах, от вятър кълбима,
по са прости и точни дори
от прощално писмо до любима…

Да си винаги в път. Този път
да ти бъде корона и корен
и да носиш тъгата му в гръд
като степ - нашироко разтворена.


***

Когато синовете си виним,
животът ни е слаб и уязвим.
Когато на бащите се гневим,
не трябва да се укоряваме ненужно.
В нас гняв кипи и без словесен дим
ни дава за възмездие оръжие.


***

Мяташ се.
Търсиш.
Искаш… Ехти
в тебе тревога,
добри ми човече.
Може би на ума си разчиташ ти,
щом като чувствата няма ги вече.

Бледен, от новия глад изтощен,
стария още докрай незаситил -
мисля,
че ти си без бой победен,
ако се мислиш
за победител!

Трупаш все повече,
ала гладът
на натрупването е безпощаден.
А допълзи ли в душата студът,
знай,
че ти си жестоко ограбен.


ПЕЕЩИ СТЪЛБОВЕ

Тази снежна пустиня -
                                 на вихрите страшната мъст.
Телеграфните стълбове само не превиват тук ръст,
само вятърът вие пронизително ден подир ден,
само точка едничка се движи - човек заснежен…

Тук земя и небе са еднакви по нрав и по цвят.
Приближи се и вслушай се
                                          в глухия, в снежния ад:
Тези стълбове пеят сурово сред бялата степ
и от бурята тръгват с надежда и порив към теб.


ПОЕТ

           И с отвращение чета живота свой.
                                            А. С. Пушкин

За пръв път своя свиден ръкопис
изгледа с отвращение тогава,
когато - „Огън!” - пламна в тиха вис
и кръв обагри цялата държава.

Заплакал би като момче… Но не,
взе книгата, която бе написал,
помисли си за миг, че е поет
и страшно стана му от тази мисъл.


***

На пръстите ми се броят
мечтите, сбъднати до края.
Изменях ли по своя път?
На себе си!
На друг - не зная.

По-течен даже от живак,
по-твърд и от елмаза ален,
в живота лъгах ли все пак?
Да, себе си!
А друг - едва ли.

Ала съмненията мен
ме дебнат сякаш от засада
и в техния натраплив плен
душата неизменно пада.

Тя сепва се от всеки звук,
а съвестта ечи могъщо:
Та себе си или пък друг
да лъжеш е едно и също!


ЛЮБОВ 1970

Вечер се спусна, докосна
              небето с боя лилава,
като платно самотно
              в синьото плува луна…
А любовта ми е приказка
              стара - и отминава.
За да я търся излизам
              в тръпната тишина.

Не я откривам обаче
             нито под дървесата,
нито по булеварда.
             Връщам се в къщи лош.
Там телевизорът чака -
             убежище за душата.
Ще ми разказва унило
             приказки цяла нощ.


ПОЕТ

Той дълго мълча
и сега може тъй много да каже на хората,
че мисълта му
не се нуждае от пищни одежди.
В скромни дрехи,
изтъкани от прости слова,
тя бе прекрасна
и мъдра.

А другите
около него
се състезаваха в изисканост
и не забелязваха:
по-красиви ставаха думите,
по-изтънчени - фразите,
но го нямаше в тях онова,
което трябваше да се каже
на хората.