НАУЧИ МЕ, ВЕК
превод: Марко Марков
НАУЧИ МЕ, ВЕК
Нещо в света постоянно се върши без мое участие:
някой се ражда, застига някого смърт,
празник гърми и прокрадва се тихо нещастие,
суша и дъжд, вцепенение, буря по път.
Морското дъно - и блясък на рой раковини,
песен на спътник - и горда, добра висота…
Две сърца се разтварят в любовните райски градини,
благоухаят в поляните волни, красиви цветя.
От усмивка да ярост, от звезда до разсъмване ведро,
и от хребети сини до пропаст се е разстлал
свят безкраен и хубав, той пее и плаче тъй щедро -
как при вас да го върна непокътнат и цял?
Как да свържа в едно тези пъстри негови части?
Научи ме, о, век, с вдъхновение ме осени…
Нещо в света постоянно се върши без мое участие.
Как да кажеш тогава:
махни ти с ръка, отмини…
ПРОДЪЛЖЕНИЯТА СЛЕДВАТ
Да се научиме да чакаме до край
и всичко ще се продължи до края -
на продълженията бляскавия рай
аз обещавам ви, защото зная:,
ще тръгне пак ръката да зове
чрез поздрав добротата ни отнета
и мисълта, проспала векове
ще обясни живота на предмета:,
от слабите уста ще бликне смях,
надежда ще роди скръбта ни - бездна,
невежата ще зажадува плах
изкуство с ползата му безполезна:,
ще бъде истината с истински права,
в сърцата ни могъщо ще просветне
и ще открият нашите слова
значението на постъпките най-сетне.
ПУШКИН
Убиха го. Той бронз веднага стана.
Издигнаха го в този тъжен час.
И оттогава от пиедестала
оглежда земния простор и нас.
Несбъднатото само скръбно пее
и буди ритъм в бронза мълчалив.
Той любовта си спомня, мержелее
пред него тя, той шепне й щастлив:
„Обичам ви! И любовта ми може би
не е угаснала в душата ми съвсем…”
БОКЛУКЧИЯТА
Пак цяла нощ в безсъница, не крия,
за злото
и доброто
мисля тук.
А на разсъмване
минава боклукчия,
извозва на магаренце боклук.
Ах, този боклукчия!
Като рима
звъни звънецът му над стар и млад.
Той цял живот с боклука работа си има,
с безсъницата не е запознат.
Като джудже добро
край мен минава.
И без въпрос
да бъде или не.
Да имах неговото мъжество, тогава
на вас аз чиста дума щях да дам поне.
Ах, този боклукчия!
Със звънец в юмрука
той „бързай” иска да ми каже, не греша.
И бързам аз да се избавя от боклука,
натрупан в ъглите на моята душа.
ЩАСТИЕ
Нека тебе те дебне беда,
буря нека в сърцето се вглежда -
вярвай в свойта щастлива звезда,
викай щастието с надежда.
И веднъж ще го срещнеш ти
по суровите свои пътеки.
Разпознай го и го усети,
благодарен бъди му навеки.
В КАФЕНЕТО
Те седяха зад масичка.
Ръката й
неочаквано докосна
ръката му
и тя прошепна:
- Обичам те.
Болна гримаса изкриви лицето му:
- Какво ти е?
- Нищо, нищо…
И на мен ми се стори, че някой
стъпва по гроба ми.
СТАРОСТ
Старостта е болест.
И, въпреки създалото се мнение,
тя по-често поразява младите.
Човекът, заболял от нея,
най-напред губи желание да действа,
след това -
способността да върши каквото и да е.
Бавно, едно след друго гаснат желанията,
докато не остане
единственото.
Но да се изпълни то
вече няма
нито сили, нито възможност.
А лекарят закъснява…
ЖИВОТЪТ
Съседите пари събират -
вчера през нощта
е починал
самотникът на блока.
Изведнъж си спомних:
наскоро се срещнахме
във входа
и когато го помолих:
„Дай да запалим”,
той ми протегна
цигара…
КЪМ МУЗИКАТА
О, прости ми грешката
на онези години,
когато в залите,
пропити от твоя дъх,
аз обръщах внимание
само на това
как внезапно ставаха по-хубави
момичетата,
които до тогава
не бях забелязвал!
НОВА ГОДИНА
Всеки от нас
усеща с тъга
как се движи Времето.
Но в един весел ден
ние се събираме
край празнична трапеза
и шумно поздравяваме
приближаването
на края.
***
Бродя
по залетите от светлина
улици на големия град
и си мисля с тъга:
Далече оттук,
в моето малко градче
всяко дърво
нощем
има своя собствена сянка.
В нея
можеш
да се усамотиш така,
че нито една жива душа
да не те види.
***
Капна в тревите лъч от просторите,
тихо пристъпи по мъх
и отмина.
Мълчат боровете.
И ми се стори:
тишината е нерушима.
Но не,
ручей жужи сред скалите,
разтърсват яки плещи планините,
махат с ръце елите стройни,
спорят с облаци неспокойни…
Сън или не
е това, което
е тишина или глас на сърцето?
ПОЛЕТИТЕ - ОТМЕНЕНИ
Не разбираш разсъмва ли вън
или вече се мръква.
Дъжд се плиска, а вятърът
листите жълти разбърква.
Тежки облаци ходят
със стъпки надменни и горди
над летището мокро,
над нелепите му декори.
А зад тях се сивее
огромна, безпомощна писта.
Своят полет очаквам
със съдбата печална на листа.
Чукат капки в стъклата -
сълзи в изнурена зеница.
И в дъжда самолетът
е голяма, подгизнала птица.
А вали и вали.
Бляскат локвите стъклено в мене.
Заради лошото време
отменено е всяко летене.
А е залата светла.
Съвременна мебел.
Стъкло.
Алуминий.
Разноцветна е картата
със стрелките на авиолиниите.
Обещават удобства при полет и цени намалени
тук стените, с обяви докрай украсени.
Ала днес е безсмислено всичко - и цени, и отстъпки:
отменени са всички небесни, в нас запътени стъпки!
Пасажерите зяпат
и скучаят
над вестници стари,
час по час се съветват с часовника, палят цигари,
а пилотите,
своя устав най-свят нарушили,
пред коняк в ресторанта
стоят уморени, унили.
Стюардесата дъвче омлета съвсем безразлично
и тъга се чете по лицето й, инак привично безлично…
Продължава дъждът да се плиска
и сякаш за дълги години
заради лошото време
отменени са мислите сини!
ДОБРОТА
На моето сърце наивността простете:
за добротата в него предели не търсете.
За вас, приятели, без сметка и без мяра
то пълно е с разбиране и вяра.
Аз иначе наистина не мога.
Стопанин се усещам на света,
а вие гости сте на моята тревога:
за всичко отговарям с доброта.
Тук някой може да простенва, да роптае.
Но аз стопанин съм и стон не зная…
Познавам те, човеко лош и мой земляк,
но гост си ми. И затова, мой мили,
обичам те.Това е верен знак
на слабост - не, а на сърдечна сила.
***
Тези степи и голи гори
с бяла прах, от вятър кълбима,
по са прости и точни дори
от прощално писмо до любима…
Да си винаги в път. Този път
да ти бъде корона и корен
и да носиш тъгата му в гръд
като степ - нашироко разтворена.
***
Когато синовете си виним,
животът ни е слаб и уязвим.
Когато на бащите се гневим,
не трябва да се укоряваме ненужно.
В нас гняв кипи и без словесен дим
ни дава за възмездие оръжие.
***
Мяташ се.
Търсиш.
Искаш… Ехти
в тебе тревога,
добри ми човече.
Може би на ума си разчиташ ти,
щом като чувствата няма ги вече.
Бледен, от новия глад изтощен,
стария още докрай незаситил -
мисля,
че ти си без бой победен,
ако се мислиш
за победител!
Трупаш все повече,
ала гладът
на натрупването е безпощаден.
А допълзи ли в душата студът,
знай,
че ти си жестоко ограбен.
ПЕЕЩИ СТЪЛБОВЕ
Тази снежна пустиня -
на вихрите страшната мъст.
Телеграфните стълбове само не превиват тук ръст,
само вятърът вие пронизително ден подир ден,
само точка едничка се движи - човек заснежен…
Тук земя и небе са еднакви по нрав и по цвят.
Приближи се и вслушай се
в глухия, в снежния ад:
Тези стълбове пеят сурово сред бялата степ
и от бурята тръгват с надежда и порив към теб.
ПОЕТ
И с отвращение чета живота свой.
А. С. Пушкин
За пръв път своя свиден ръкопис
изгледа с отвращение тогава,
когато - „Огън!” - пламна в тиха вис
и кръв обагри цялата държава.
Заплакал би като момче… Но не,
взе книгата, която бе написал,
помисли си за миг, че е поет
и страшно стана му от тази мисъл.
***
На пръстите ми се броят
мечтите, сбъднати до края.
Изменях ли по своя път?
На себе си!
На друг - не зная.
По-течен даже от живак,
по-твърд и от елмаза ален,
в живота лъгах ли все пак?
Да, себе си!
А друг - едва ли.
Ала съмненията мен
ме дебнат сякаш от засада
и в техния натраплив плен
душата неизменно пада.
Тя сепва се от всеки звук,
а съвестта ечи могъщо:
Та себе си или пък друг
да лъжеш е едно и също!
ЛЮБОВ 1970
Вечер се спусна, докосна
небето с боя лилава,
като платно самотно
в синьото плува луна…
А любовта ми е приказка
стара - и отминава.
За да я търся излизам
в тръпната тишина.
Не я откривам обаче
нито под дървесата,
нито по булеварда.
Връщам се в къщи лош.
Там телевизорът чака -
убежище за душата.
Ще ми разказва унило
приказки цяла нощ.
ПОЕТ
Той дълго мълча
и сега може тъй много да каже на хората,
че мисълта му
не се нуждае от пищни одежди.
В скромни дрехи,
изтъкани от прости слова,
тя бе прекрасна
и мъдра.
А другите
около него
се състезаваха в изисканост
и не забелязваха:
по-красиви ставаха думите,
по-изтънчени - фразите,
но го нямаше в тях онова,
което трябваше да се каже
на хората.
