Йохан Волфганг Гьоте

превод: Григор Ленков

ЦАРЯТ НА ТУЛЕ

Царувал в Туле цар. И свято,
до смърт бил верен тоя цар.
Царицата бокал от злато,
умирайки, му дала в дар.

И виждал в тоя дар заръка
вдовецът, рано овдовял.
Със затаена, мъжка мъка
изпразвал тежкия бокал.

А щом смъртта си предусетил,
на царския наследник свой
дал всичко: но бокала светъл
за себе си запазил той.

На пир повикал първенците
и пили от зори до мрак
в двореца древен край скалите
на морския отвесен бряг.

Той пиел топлинката сетна
на земните си кратки дни.
И станал, и бокала метнал
там долу - в тъмните вълни.

Видял го: паднал във вълните,
напълнил се, съвсем се скрил.
И му забулил мрак очите…
И вече никога не пил.

РИБАРЯТ

Шумят води, кипят води,
       а в глъбините взрян,
рибар на стръмен бряг седи
       умислен, замечтан.
Приижда приливна вълна,
       разтваря се - и в миг
от нея приказна жена
       подава мокър лик.

И пее тя, говори тя:
     „Защо подмамваш ти
дечицата ми към смъртта,
      към знойни висоти?
Да би узнал, да би видял
      как волно плуват те,
ти с рибките би заживял,
      щастлив като дете.

Не слизат ли при нас да спят
      и слънце, и звезди,
та дваж по-ясни да блестят
      във вечните води?
Лазурът, с глъбините слян -
      не те ли тегли той?
И в него - този разлюлян
      печален образ твой?”

Шумят вълни, кипят вълни,
      в краката му пълзят.
Любовен блян го пияни,
      тревожи млада гръд.
И пее тя, и шепне тя,
      припомня шемет скъп.
Прегърна го, той полетя…
      И скри го черна глъб.

ГОРСКИ ЦАР

Кой в мрака препуска на вихрен жребец?
Баща със невръстния свой младенец.
Притиска той крехкото детско телце
и нежно го топли до свойто сърце.

- Защо тъй се стресна, юнако, мой мил?
- Виж, татко, там Горския цар се е скрил!
Видя ли? С корона е той, опашат.
- Не, сине, мъгла е над горския скат.

- Ела с мен, момченце, знам чудни игри!
Аз имам вълшебни дворци-пещери.
И пъстри цветя по брега ми цъфтят,
там дрешки от злато за тебе тъкат.

- Не чуваш ли, татко, не чуваш ли ти
как ласкаво Горският цар ми шепти?
- Не бой се, дете, успокой се, мълчи.
Там вятърът в сухите листи фучи.

- Не искаш ли с мене да дойдеш, дете?
Виж моите щерки - тъй мили са те!
И с теб ще лудуват, ще вият хорце
и теб ще приспиват на свойте ръце.

- Не виждаш ли, татко, не виждаш ли как
кръжат дъщерите му в гъстия мрак?
- Да, виждам ги, сине - край тъмния път
върбите прегърбени, черни стърчат.

- Обичам те, мил си ми, нямам покой!
С добро ли, със зло ли - ще бъдеш ти мой!
- Той сграбчи, ме, татко, той стиска… Боли!
Пронизват ме, татко, очите му зли.

Бащата препуска, бащата лети,
детето се мята, детето крещи.
По-бързо, по-бързо! Най-сетне - домът!
В ръцете му мъртъв лежеше синът.

ИМАНЯРЯТ

Влача тъжни дни отколе,
без петак, с торба на рамо.
Бедността е зло голямо;
властва златото над нас.
Край на моите неволи:
иманяр от днеска ставам!
„Хей, душата си продавам!’ -
начертах с кръвта си аз.

Кръг описах, после втори,
кости, корени изгарях,
заклинания повтарях
в мрака с трепетни уста.
Тайнствен глас ми заговори:
„Тук имането е скрито.”
Аз копаех упорито.
Черна, бурна бе нощта.

Но далече затрептяла,
грейна светлинка потайна,
може би звезда сияйна
е изгряла в полунощ?
Хубав юноша с преляла
златна чаша там изникна -
светлина от нея бликна
и разля вълшебна нощ.

С рози в къдрите уханни
той в кръга пристъпи леко,
блясъкът небесен меко
взора му бе озарил.
Да отпия, ме подкани.
„Не - помислих си, - не може
в тази дивна хубост, боже,
злият дух да се е скрил.”

„Пий живота прост и ясен” -
туй е моята поука.
И не ще заклинаш тука
в тъмни нощи плах и блед.
Остави труда напразен!
Денем - труд, а вечер - песен,
делник - мъчен, празник - весел;
тъй заклинай занапред.”

ЛЮБОВНА БЛИЗОСТ

За теб си мисля, пламне ли морето
         в зори, в зори.
Когато пълнолуние полето
         сребри, сребри.

И тебе виждам, щом в далечината
        се вдигне прах.
Когато пътника в здрачевината
        обземе страх.

Гласа ти чувам в тътена сподавен
        на глух прибой.
В леса прадавен, в шепота дъбравен
        звучи ми той.

При мен си ти, при теб съм аз в мечтите
        един за друг.
Припада нощ, изгряват и звездите…
       Да беше тук!

ПРОЛЕТ ПРЕЗ ГОДИНАТА

Виж - лумва хълма
и бял е пак,
пламтят кокичета -
същински сняг.

Шафранен огън -
жълт минзухар;
трептят смарагди -
зелена жар.

Иглика важно
мълчи сред мъх
и теменужка
стаява дъх.

Как всичко блика -
треви, води!
Дошла е пролет -
да възроди!

Кой с мойта мила
ще се сравни?
Смехът й вечно
у мен звъни.

Щом само вдигне
към мен очи -
в гръдта ми песен
и стих звучи!

Тя цяла грее
като зора:
в шеги - беззлобна,
в тъги - добра.

Ах, знойно лято
щом тука спре,
кой мойта мъка
ще разбере?

МАРТ

Виж, сняг отново пада -
и е далеч денят
на тихата отрада,
на тихата отрада,
че пак цветя цъфтят.

Окото вече зърва
измамни красоти.
Но, лястовичко първа,
но, лястовичко първа,
измами ни и ти!

Как в пролетта да пея,
как да се смея сам?
Но двама ли сме с нея,
но двама ли сме с нея,
ще бъде лято - знам!