Даниел Бержени

превод: Нино Николов

Градината вехне, цветята се свеждат,
сред голите листи спря лист пожълтял.
Угаснаха рози, ухания нежни,
зефирът, и той е далеч отлетял.

Съзвучия няма, мълчат гургулици,
беседките глъхнат под върбов покров,
шибой не дъхти над потекли водици,
лъжовно блести огледалния ров.

А горе, от хълма мъгли се надвесват,
покриват стеблата откършили грозд.
Какво, че отекна и радост, и песен,
животът е сив, опустял коловоз.

крилатото време отдавна отлитна
и всичко, което потрепна с крила,
отдавна угасна, отмина честито,
оставило знак в опустяла мъгла.

Повяхват венци, че и пъпки увисват,
така ли ще мине и моята младост -
меда недовкусил, едва помирисал
от дъхави чашки ухания-сладост?

Нима и за мене е времето орис,
нима ще потъна в зора непробола,
нима ще забравя, в клепачи притворил,
кафявия поглед на моята Лола?