Никос Папас

превод: Божидар Божилов

Тази вечер дойде отдалече луната.
Тя беше във траур дълбок.
Тя запали фенерите улични,
по стените на провинциалните задрямали къщи
опна дълги, нарисувани в жълто афиши.
Докараха я навярно архангелските колесници
от прочутите градове на небесата.
тя отиде да си легне, да спи
в тъмните музеи на мебелите,
в сандъците, където момичетата
скриха ролките си, бродирани с хиляди пролети.

Държеше ни мама в ръцете си здраво,
но аз се промъкнах през процепите, за да я посрещна,
да посрещна луната - пътницата от Москва и Вашингтон,
тая, която китайските къщици малки
я бяха закачили на фенерите пред вратите си.
Когато си долу, луна, под краката ни,
наоколо мрак е дълбок,
небето тогава е панорама на световете.
От моята вежда започва нишката тънка,
златната лунна нишка, едва на пет дни,
в небето блести заковано лунното сърпче.
Няма ли да ме остави то вече да спя?
О, луна от долните небеса,
къщите ни са пълни със славата на полето.
С топлите сърца на децата
ти разпръскваше змиите,
сред които се криеше в хладните нощи.
Дойдоха ученичките, влюбени в своята география,
в сантименталните цветове и в реките.
Те ме питат за златната ти приказка,
какво да им кажа и как да започна?
Ти си буря от светли вълни,
ти си нишка, облечена в майски одежди -
няма никой дома,
чужденец ли потропа,
няма кой да отвори вратата,
няма никой, никой
освен луната -
заспалата прабаба стара,
която от векове живее тука…