Явгения Янишчиц

превод: Найден Вълчев

КОНТРАСТИ

Ти сега си безкрайно далече.
Скубя щир и пелин с часове.
Мълком гарванът в глухата вечер
мен ме право в сърцето кълве.

Връзвам шала, загърбвам аз този
ослепително сребърен мраз.
Черен гарван над бялата роза:
О, какъв фантастичен контраст!

Падат листи, дими небосводът,
стене вятър, до прага дошъл -
мен бодливата роза ме бодва,
нокът гарванов дращи ме зъл.

Докога тази бавна угроза
ще кръжи все пред мойто лице?
Черен гарван над бялата роза.
Не, над мъртвото мое сърце.

ВИЕ

Което тук звъня и пя, и гря
и бе само мелодия нечута -
аз исках нежно да Ви подаря,
но Вие не намерихте минута.

Което бе криле и небеса,
и синя ширина с бълбукащ ручей -
мечтаех мълком да Ви поднеса,
но подходящ не се оказа случай.

Домът Ви - зид. Заключени врата.
Денят Ви - казионно програмиран.
Но в погледа Ви пламъче блести
и Вие безнадеждно сте миниран.

ДЛАНИ

Не забравям дори и днес
как ме гледахте предано лани.
Догоря този Ваш интерес,
но си спомням добрите Ви длани.

Колко пъти било е така -
да умират конете по пътя.
Мен не ме е отвлякла река,
ни съм образ аз тука безплътен!

И щом мракът пред нас догори,
пак ще звъннат акордите нежност
и не ще си и спомням дори
как ме биха мен ветрите прежни.

Днес съм стих. Но и буря през май.
И насън от любов съм пияна.
Заминавам. Решена съм. Край.
Но ми дайте добрите си длани!

***

Да, багрите властват в поля и дъбрави,
но в чувствата нямат те власт,
та, моля Ви, дайте ми малкото право
да мисля за Вас.

По дръзките струни до кръв изранявам
ръцете си, викам без глас
и моля Ви горко за малкото право
да питам за Вас.

От пътя ни малка пътечка остава.
И времето бяга пред нас.
Бе миг, но премина той златен тогава
над мен и над Вас.

И нине и присно, спасен от забрава,
все с него ли тук ще съм аз -
не зная. Но дайте ми малкото право
да помня за Вас.

ЩЕ ПОЧАКАМ

Не ще се върнат никога назад
ни този миг, ни този ден от мрака.
Отиваш в своя мамещ снегопад,
а аз обичам пролетта.
Та ще почакам.

Раздялата роса е. И трева.
Пътечката ни затреви се, сякаш.
Изпраща студ самата синева.
Та - ще почакам.

Вън тъй вали, че нос не би подал.
Сметалото на спомените трака.
По токчетата на жените - кал.
А не обичам аз калта.
Та - ще почакам.

СВЕТЛА ПЕСЕН

Лежат листата лански във безреда,
тъга ми всяват, но под птичи звън
аз няма да престана да те гледам,
че виж каква е пролет вече вън.

Потиснала отдавнашната рана,
приела добрината без предел -
да ти се радвам - няма да престана:
виж сам в какви жита си ме довел!

Раздели нека нас ни проверяват,
да ни събарят ветрищата с вой,
ще си повтаряме като в прослава,
че няма праг по-мил от прага свой.

О, век, наблъскан трюм със взрив опасен,
дъхтиш на люляк, но и на барут.
И кой дрънчи там с танков къс ръждясал!
Аз любовта държа във своя скут.

СКЕРЦО

Мъгла ще скрие утре
крайречните плата,
на прага ни ще чукне
с тояжка старостта,

угаснали пейзажи
във есенен веер
с ръка ще ни покаже
в унилия безмер…

Безпомощни тогава
пълзежа й да спрем,
днес нека до забрава
духа си отдадем

на празник нескончаем
и в сивата мъгла,
че толкова отчаяна
до днес не съм била.

Сняг, слизай от корниза,
дъжд пролетен, плющи!
Да стигнем в луда близост
до шемет. Аз и ти.

ФОРТИСИМО

Отива вече зимата в архива.
Рожденият ми ден пълзи напред.
Фортисимо! - копита, вятър, грива.
Фортисимо! - пропукан вече лед.

А-ха и вън зелените запалки
на листите ще палнат пролетта,
ще се засмеят теменужки малки
по вече проскопнелите плата

и как ли ще се юрне да ни сгази
скриптящият и тътнещ ледоход…
Сърцето до премала чака празник,
но болката все още е на ход.

Несрещащи се кораби ще срещнем,
ще лижем сол и сън ще е медът.
Фортисимо! - кръвта ми ври гореща.
Фортисимо! - пропуква се ледът.

***

Дъждът по листите плющи
във нежната тъма.
Къде си утринното „Ти!”
и нощното „Нима?”

Художник в странна резеда
издън душа ме сне
с вика на радостното „Да!”
и трепетното „Не!”

Несъвместими две слова -
целувка и кинжал.
Или пък синя синева
и мръсна черна кал.

Денят навежда рамене
над дългата бразда,
греши и казва „Не!”,
но после шепне „Да!”

ТАТКО

Гледаш ме с нежни очи -
като пшеница искристи:
- Пръстен ли? Само речи.
Или пък обички искаш?

…Грижа напразна бе то,
вкус към дрънкулките нямах.
Днес да си купя и сто,
пак ще е самоизмама.

Ще ли ме те утешат,
смляна от скръб и тревога?
Няма да тебе днес път
и да те стигна не мога.

Вече не плача. Кръжи
спомен над мойта тетрадка.
Нищо, насън, но сложи
длан на челото ми, татко.

ТРЕВА

Зелена е, но тъй умира,
не еква тук ни глас, ни звук.
Не я косят, не я събират,
не се целуват двойки тук.

А се редуват дни и нощи,
и студ, и дъжд, и синева.
Върху окопите все още
расте трагичната трева.

***

Тъй почват житейските драми -
със поглед, с прошепнато „да”.
И ние с теб вече сме двама
искричка,
звездичка,
бразда.

За нещо прибързано съдим,
за друго се бавим безкрай,
макар че мечтаем да бъдем
роса,
и тревичка,
и май.

Огрява зората далечна
върхарите околовръст.
Ще бъдем ли двамата вечни
и корен,
и камък,
и пръст?

ЗА ДА ЖИВЕЕМ

Не чинове и не началства
окичвам с думи и звезди,
а теб възпявам с вик отчаян,
земя на моите деди.

И болка моя! Че не може
да ми те вземе - до смъртта! -
и най-жестокият велможа,
и най-добрата слепота.

Гневът и бурите замират.
Днес кой със коня е на ход?
Да тръгваме, че ще се дири
през радиацията брод.

За да живеем под небето,
да търсим бряг и брегове
все пак натам, натам, където
ни чакат дни и векове.