Войтех Михалик

превод: Григор Ленков

В такива сини вечери,
когато
денят започне уморен да се задъхва,
когато родителските бръчки изтъняват
върху лицата пълни с музика и спомени,
когато доверието се подпре на лакът
и тежките горчиви думи, задръстили сърцето
от сутринта,
загубват своя смисъл и стават само звук -
в такива сини привечери
присвойте майки идват дъщерите.
Страх на устата, под сърцето тежест.
Плодът не се обажда още,
но дъщерите вече знаят всичко, носят те сигурността
на живото създание, което бяга пред земетресението.
Две думи като две крачета ритат в мозъка:
аз съм…
И бледите лица на майките се вкаменяват
в такива сини привечери,
ръцете им се вдигат за защита
и след това безкрайно дълго падат от косите
като далечни бели водопади,
без шумолене и без пяна. Дървесата
замлъкват зад прозореца дискретно.
Но в мислите бушува бясна буря,
извива се виелица от думи:
трябва да се омъжи трябва
да завърши следването си аборт
не няма да й позволя тя е твърде млада
мръсница внуче ами сега
ще стане както с мен годините
летят с кого кога баща й
ще я убие трябва да се омъжи
вече съм толкова стара мисля
че абортът все пак трябва бързо
да се омъжи тя е…
И след мига, във който оживява целият позор,
познат на майките, и цялата тревога
на хилядите нощи -
върху сърцето женско се стоварват вековни унижения
и във такива сини привечери майките
окаменели се изправят
и с вик и плач, и отвращение, и клетви
посрещат
благовещението на човека.