Юлиан Тувим

превод: Димитър Пантелеев

ПЕСЕН ЗА РАДОСТТА И РИТЪМА

Звезди заблестяха в небето.
В пространството ширно - милиарди вселени.

И тишина.

Подпирам челото си с длани и мисля.
Не, не сънувам.

Самата действителност в мен се пробуди,
пред мене застана великата истина,
единствена, жива
и вечна:

аз съм под огромния купол небесен,
аз, който със разум обхващам вселената,
със нея се сливам, разтапям се в себе си
и бавно към себе си пак се завръщам -
към чудната радост и чудния ритъм.

И всичко, което говорех и вършех,
припомням си - бе устремено
към всеобхващането;
когато във себе си с радост почивам,
обгърнат отвред със огромна безмълвност,
когато сърцето ми бие ритмично
със всичко, което живее край мене.
Но доста! Излишни са думите!

ГЪРБАВИЯТ

Хубави вратовръзки.
Но защо са ми, когато съм гърбав?

Тази със тънките линии
и с цвят белоснежен
би ми отивала,
но кой ще я забележи?

Дори да бе с цветът на дъгата
или със пъстри точки напръскана,
никой няма да каже: - Каква вратовръзка! -
а всеки ще каже: - Каква гърбица!

Но на мен ми е нужен хубав ешарп
от най-чиста коприна.
Аз ще го вържа така дръзко,
че никой няма да ме познае.
- Ах, ах - ще се носи край мене ек, -
какъв гърбав човек!
Но защо виси на своята вратовръзка?

СТИХОТВОРЕНИЕ ЗА УГАСНАЛАТА НАДЕЖДА

Пред уличната пощенска кутия
стоеше писмоносец, стар и в кръпки.
От ранна утрина не бе повикан,
не бе направил даже стъпка.

С пакет и плик аз бавно приближавах
и в тишината зазвучала
пред него като кръгла топка почна
надеждата да се търкаля.

Той вече се усмихна и избърса
мустаците си със ръкава,
защото виждаше, че крача право
към уличната пощенска кутия.

Когато аз се спрях пред него,
дъхът му сякаш в миг застина.
Писмото пуснах най-спокойно,
с пакета във ръка отминах.

А той се взираше във мене
и с поглед стъклен ме оглеждаше,
а после пусна в празната кутия
угасналата си надежда.

НОЩТА НА БЕДНИЯ ЧОВЕК

Неправдо, убийствена бедност,
труден ден, кошмарни простори.
С един тъжен човек безредно
безкрайната нощ дълго спори.

Човекът скача от леглото,
камъкът на съня на гръдта му пада.
Нощта съска, чува се ропот,
часовникът шъпне: няма радост!

Съседът кашля зад стената,
човекът слуша шума потаен -
детето спи спокойно в кревата,
покоя шушне в бедната стая.

Със миши шум шуми кибрита,
пламва пламък и гасне в къта.
Невидим блясък тлее в очите
и се разлива в хаоса мътен.

Човекът мисли със въздишка
за своя живот на земята,
за своя син, за сивата мишка
и за съседа си зад стената.

И сам отсече: няма изход!
Съска нощта, часовникът шъпне.
Въздъхва човека, съня го притиска
и спи, бедния, спи и тръпне.

КЛОНЧЕ

То винаги безшумно се люлее
по свой особен, неописан начин.
(Затуй, че веселият вятър вее,
от клончето разлюшкан в здрача?)

Посипано със розов цвят и шума,
то чукна по прозореца отворен,
притисна чело и ми заговори:
- Хей, отвори на цъфналата дума!

Отворих. И се втурна светлината
и светлина, и цвят край мен танцуват,
нахлу и вятъра, и песента крилата.
За първи път такава песен чувах.

Аз нямах за света представа.
И в миг - неканена във мойта стая,
тя ме опи, с дъха си ме омая,
виж - мойта самота раззеленява.

Тя щедро се разгаря като пламък
и расте със все по-силен шепот,
разпръсва дъх, докосва мойто рамо
перото ми, навлиза във куплета.

И в повея на цъфналото клонче
самата звучност на света запява
и розов цвят над песента се рони,
над всяка моя пролетна представа.