СТИХОВЕ
превод: Нино Николов
РОСИЧКА
Клекнал се полюшва
корен на малина,
в дланите си гушнал
смет, кори от диня.
Меко е, нощта е
бисерна, налята.
Парата витае
в песен над полята.
Честно поработих,
зажужах в ливада.
Колко е живота,
с мрака за награда?
Морен, простодушен,
с добротата дръзнах
сред треви до гуша
под звезди да зъзна.
1929
РАБОТНИЦИ
Разкъсват ни със кучешки зъби
империите на капитализма,
в устата им света се надроби,
след Азия в кръв Африка подгизна.
Селата са съборени гнезда.
Моретата - една безкрайна лига.
Капитализмът жълта зурла вдига
и дави в смрад и пушеци света.
А там, където крайният квартал
захапва, дъвче като грапав кътник,
където вятър, черен като кал,
подритва и свисти с машинен тътен,
където със бакърени зъби
енергия бозае трансформатор -
живеем ний и като агитатор
животът сплита нашите съдби.
Тук нервите се късат като сак
и като риба споменът проплясва.
Животът ни е труд от мрак до мрак
и тоя труд в монетките проблясва.
Ядем над вестник. Пишат - я ги виж! -
че сме свободни. Значи свобода е
да можеш да се пощиш, а накрая
със чаша вино да се уважиш.
Другар и провокатор тука бди,
пияница залита, във бордея,
с изприщени от сифилис гърди,
простряна по корем, нощта се смее.
Така живеем. Пъшкаме в нощта,
накупчени като дървета в зимник,
родината ни по стените зимни
рисува се сама със плесента.
Но стига! Тук в борбата се отля
като метал една велика класа,
тя вдига горе нашите чела
и ние крачим с крачката й властна.
Историята като бърз конвейер
към по-достоен свят сега ни води,
когато върху мрачните заводи
работникът звезда ще закове!
1931 г.
МРАЗ
Напрягаше се цяла есен
да завали, а днеска с бяс
барабани върху стъклата
сърдито време, време-мраз.
За тузове, за генерали
такова време е разкош,
ковеш го, както си поискаш,
и то проблясва, време-нож.
Звънти небето от желязо,
пронизва те като куршум
студът, източен върху шмиргел
от жадно време, време-клюн.
Корав е залъкът, консерва
захвърлена е този град,
витрините са накамарили
за време-показ, време-глад.
Затуй дочувам: „Где си, камък,
парче желязо, кол чепат?
Чупи! Троши! Какво ги гледаш?!
Клин клин избива в този свят!”
1932 г.
ХОРИЗОНТ
Муха зелена шляе се в гората.
Кълвач кълве. Блести извезан смок.
Раздипля къдри в езерото вятърът,
бръмчи и глъхне свода невисок.
Загубен край, с едно небе на пъпа,
с едно поле за лудото просо.
И нищо друго. Вадичка пристъпва
към кочина, баща и син, тегло.
Мътилката не ще да се избистри,
шушукат храсти в люспестия друм.
И старците на себе си се кискат,
забравили отдавна своя ум.
Да има хляб, пък нека е робия!
Кънтят каруци, конят е дръглив.
Подрънкват партакеши, път се вие,
бохча развързва онзи облак сив.
Прахта свисти, калта кипи, говори:
къде така, кой хляб ще ви даде?
Жужат комари в плахите простори,
а хоризонта е око с перде.
1932
И ТЪЙ, НАМЕРИХ СИ РОДИНА
И тъй, намерих си родина,
опеят ли ме някой ден,
безгрешно цялото ми име
ще носи камъкът над мен.
И както дискосът приема
монети, дето не вървят -
земята родна ще ме вземе
като ненужна вече плът.
Не струва пръстенът железен
с вдълбани думи: свобода,
земя, права… С военен жезъл
на власт е златото в света.
Бях дълго сам-самичък тука.
Що свят се после извървя!
Защо си сам? - аз слушах укор,
а с тях охотно бих живял…
Живях напусто - днес разбирам
с цената на един живот -
и краят ми ще е без диря,
че правят ме на идиот.
Живях сред бурите могъщи,
на мястото си отстоях,
на зло с по-малко зло отвръщах.
Достоен съм, нали, за смях?
Цъфти напролет, зрей във лято,
но хубава е есента,
дори и зимата, когато
оставяш другиму света.
1937
