Борис Олейник

превод: Найден Вълчев

Засяла полето голямо
                             с годините свои,
ожънала,
           казала сбогом на голия рът,
децата научила
                    как да живеят достойно,
въздъхна тя леко и тръгна за свойто отвъд.
- Къде? -
            тичат вкупом децата й бледи след нея.
- Къде? -
            плачат внуците, сбрани на тумбичка пак.
- Аз - казва - след слънцето…
                                             само дано да успея
да стигна…
                преди да е паднал големият мрак.
- Но как да живеем без теб?
                                       Що за приказки, мамо?
- А кой ще ни плаши нас, бабо,
                                               със сурия вълк?
- Оставям ви всичко:
                             върбата, полето голямо
с дъгата, мъглите, синигера,
                                          златния стрък.
- Не щем му дъгата,
                           не щем му сребрата-златата,
ти само все тъй
                    да ни срещаш на стария праг.
Ний всичко ще вършим -
                    и в къщата, и по нивята.
Не тръгвай.
                 И слънцето нека почака все пак.
Усмихна се,
                станала тъмна от болката, тиха,
подигна ръка,
но ръкавът я дръпна назад.
- Живейте… щастливо… - тя каза
                                           и нейде се скриха
полето, мъглите, синигерът,
                                           целият свят.