ПОВИКАЙ МЕ. СЪБУДИ НОЩТА…
превод: Найден Вълчев
***
Повикай ме. Събуди нощта -
да се загубим в тревите хмелни.
Всичко започва с любовта.
Дори и най-сивият делник.
Кажи всичко без страх и суета,
че животът е играчка и плачка.
Всичко започва с любовта.
Тя тласка към първата крачка.
Чуй как възславя в утринта
любимата си нежния славей.
Всичко започва с любовта -
отчуждение, болка, ненавист.
Повикай ме, събуди нощта,
сто пътища пред нас се белеят…
Всичко започва с любовта.
Без нея не може да се живее.
МОИТЕ ЕЗЕРА
Когато буйната трева ви скрие
и ви затули като сред гора
заспивам сладко аз край вас,
а вие
не мигвате,
правечни езера.
Когато пълноводие покрие
и бряг,
и лъг
под жеравна зора,
замлъква всичко тук
и само вие
шумите вън,
преляли езера.
Кога пък жлътне хълмът и завие
студено вятър в голата мера,
си мисля будна -
а какво ли вие
сънувате,
среднощни езера.
***
Ще млъкнат мълвите неверни,
ще стихнат те в сън и в мъгла…
По-смел ме повикай
от вчера,
от вчера
по-светъл
ела!
Навярно ще каже си: - Нейсе! -
сам гарванът,
ще замълчи.
А ти -
ти по-звънко
засмей се,
по-горко си днес
поплачи.
Пък - с порив и див, и чудесен,
в ливадите росни на глас
щастлива
и слънчева
песен
ще сипна към слънцето аз.
Какво че не гарвана черен
не му се замлъква,
комай…
Обичай ме ти
като вчера:
възвишено,
светло,
докрай!
ДО ЛЮЛКАТА НА СИНА МИ
Босоножченце ритливо,
попроходило едва,
като стар човек заспиваш
със ръчичка под глава.
Спи, звездичко моя ясна,
ти деня ми позлати
и днес никаква опасност
нас не може ни смути.
И край тебе, и край мене
май че сънчо прелетя:
ще е утрото червено,
ще е синя вечерта.
Спи, да гледам в тишината
как челцето ти расте…
Като теб и аз самата
днес съм весело дете.
БАБА ПАЛАНЕЯ
Дай косите, брусът де е,
ден коситбен вън зове: -
има баба Пеланея
пет юначни синове.
И да жари, и да вее
сняг да трупа, да вали -
има баба Пеланея
не пет сина - пет орли.
Виктор, Косця, Пеця, Дима
и най-малката - Назар.
Стара снимка баба има.
Има си и стар кошмар.
Брулна вихърът злокобен
с огън прага й злочест:
не пет сина, а пет гроба
Пеланея има днес.
В ПАМЕТ НА ЙОЗАС ЯНИШЧИЦ
На всеки четвърти беларус, загинал
във Великата отечествена война.
Тук денят росен идел,
там гърмът все ечал…
Няма с теб да се видим
и на сън. И ми е жал.
Какво зная за тебе?
Че си птица - без страх
полетяла към жребий
пръст да стане. И прах.
Че войнишката смърт ти
с кръв оплискал си сам,
че си този четвърти,
недошел си от там.
В мойата памет си рана.
И вдовишки си вик.
Слушам името странно
на латвийски войник
и лют въглен гори ме,
търся път, диря брод…
На разстреляното име
обещавам живот.
***
Има миг такъв вечерен -
след гърма на
всяка
дневна
суета,
в който стихват думите
и с глас доверен
тихо ти зашепват горските листа.
Има и в живота миг вечерен,
миг на покаяние -
кога боли
за направен някъде си ход неверен,
за погрешно хвърлени
слова-стрели.
Има миг такъв един вечерен -
всичко си забравил и успокоен
чуваш само
как към теб лети уверен,
бие със копита
утрешният ден.
***
Разминахме с е с теб
като две пенни вълни.
Къде?
Кога?
Сред кой тайфун?
Сменихме си съдбите,
както сменят
конете си
в чергарския тайфун.
Ни вик,
ни нощна мълния върху ми,
ни стон от теб
под дневни висоти.
А мен ми трябваше
едничка дума,
която
ти да бе ми казал,
ти!
КАК СЕ НАРИЧАТ СЪЛЗИТЕ
Пепел. Комин и пробита стена.
Ужас през дупката духа.
Как се наричат сълзите?
Война.
Смърт.
Недоимък.
Разруха.
Щом изтече тази черна вода
кой ще браздата начене?
Как се наричат сълзите?
Беда.
Разрив.
Тъга.
Отчуждение.
Мили, пелинът горчив ни събра,
пихме го в дните си прежни.
Как се наричат сълзите?
Зора.
Радост.
Учудване.
Нежност.
Бие кръвта в свойте вечни недра.
Земьо, към теб се навеждам.
Как се наричат сълзите?
Сестра.
Майка.
Планета.
Надежда.
ПИТАЙ ДИВАТА ЧУБРИКА
До нощта е все още далече.
Кон прочатка край мен. Да върви.
Аз се връщам през селската вечер
с цяло снопче набрани треви.
Не треви, ами билки горчиви.
На небето под покрива син
ще намериш тук много такива -
и замайващ татул, и пелин…
А додето там горе се карат
гръм и дъжд кой да вземе превес,
припомни си коприва как пари
и как хвощът нашари те днес.
Всичко има в дъбравите наши.
Няма билка за зло. Да мъсти.
… Моят път? Накъде ще запраши?
Питай дивата чубрица ти.
***
Сноп от мисли. И обидна
пепелта ми сива там.
Между Сцила и Харибда
път простира се голям.
Век - самотен, но сърцето…
Без да ме дочуеш ти
от земята до небето
късен поздрав ми прати.
Пак без покрив. Но си имам
спомен бял като бреза.
Моля ти се - донеси ми
стръкче момина сълза.
С тъжен вик и зов неистов
ще се смея аз през плач
между утрото сребристо
и угасващия здрач.
ДО ВАС
Над всичко слезе мрак и студ.
До Вас е пътят ми затворен.
Така умира недочут
викът на пролетния порив.
Но спрете някога за миг
на оня хълм, за да Ви видя
и след това, без стон и вик,
във своя унес да си ида.
От колко дни на сляпа страст
самичка себе си осъдих?
Години гаснат между нас.
И друго няма и да бъде.
Преследвам като тъжен паж
аз този миг със ревност дива,
та спрете там, на хълма наш.
Да Ви се поклоня щастлива.