РЪКА ОТ МУМИЯ
(Поезия от Перу)
бележка и превод: Никола Инджов
Перу е в подножието на Мачу Пикчу, перуанската поезия - в подножието на Сесар Вайехо… С него свършва една литературна епоха, но започва друга. За този поет пиша в края на книгата под въздействието на същата метафора - където е той, времето се разделя на минало и предстоящо. Преди Гения имаше перуанска поезия. А след него?
След него Перу като че ли позагуби в интелектуално отношение белезите си на Инкеанска страна. За световния турист, който пълзи по руини на дворци и напоителни системи, както и за световния търговец, който обира на безценица произведенията на инкеанското тъкачество, Перу е все още земя на екзотични пейзажи, отмряли другаде занаяти, индиански пазар и пазар на мумии. Да, през последните години - примерно между 1985 и 1990 - по високите андски плата се видя нещо като треската за злато, но това бе всъщност стълпотворение на археолози от целия свят при някакво огромно находище на инкеански мумии. Аз със собствените си очи наблюдавах как изкопаваха от земята мумифицирани тела. Това не бяха усуканите със златошити материи египетски фараони, това бяха друг вид хора, съхранени, но незнайни, извадени от недълбоки общи гробове, но неразпознати все още и с недатирани живот и смърт. По тайнствените пътища на мълчаливия и беден народ ръце, крака, глави от мумии се появяваха в магазинчетата за сувенири и дори в някои антикварни книжарнички. Така например една антология на перуанската поезия на мене ми бе предложена заедно с ръка от мумия в израз на уважение и приятелство…
Но перуанските интелектуалци имат друга амбиция и тя наистина е повлияна от естетиката на Сесар Вайехо. Те искат да наложат обновен образ на отечеството си, в който образ да личат не само чертите на инките,но и характеристиките на модерния свят в Перу. Той съществува. Изкуството със своята универсалност е на първо място, макар днес на голямата перуанска литературна висота да няма поет. Но има двама белетристи - Варгас Йоса и Еченике. В Перу обаче поезията по традиция се възприема като по-съдбовна. Поет в Перу означава нещо като поет в Русия - дано читателят си спомни написаното от Евтушенко, че поетът в Русия е повече от поет. Така и в оная мила на сърцето ми земя.
Съдбата на поетите там е като на Хавиер Еро - убит на млада възраст в партизанския отряд в историческата област Аякучо. Или като на моя приятел Сесар Калво - излязъл на широкия обществен простор от непроницаемите недра на перуанската джунгла с болест, която е непозната на съвременната медицина и не се лекува. Или като цяла плеяда съвременни поети, опитали емиграцията в Хаван или Париж. Между тях Антонио Сиснерос. А може би и като родения в един и същ ден на една и съща година с мене Артуро Коркуера… Поет, повече от поет - означава съдба в нелитературни пространства. За Перу и перуанците може да се каже, че това са пространствата на борбата за истинска национална идентичност на страната им. За измъкване от колониалния калъп на екзотиката. За освобождаване от снизходителното внимание на света, което се насочва към мумиите, а не към живите хора.
Става дума за класическа етнокултурна ситуация. Тя определя и появата на Сесар Вайехо. Споменавам името му контекста на латиноамериканския модернизъм.
Той започва от никарагуанеца Рубен Дарио като опит за обновление на застиналия класицизъм, повлиян от метрополната испанска поезия. Могъщият талант на никарагуанеца увлича поети от почти всички латиноамерикански страни в процес, който в историческа перспектива не изглежда само литературен. Поради което и самото понятие модернизъм тук има неевропейски смисъл. Не на експеримент, а на обновление, не на разрушаване на една естетика, а на създаване на нова. Проблемите на формотворчеството са на по-заден план.
Насочването на съдържанието към просторите извън литературния салон - ето това е същността на латиноамериканския модернизъм. Може би по тази причина Перу и досега ражда най-много поети, които са повече от поети. Не им е чужд политическия мотив, социалният протест е втъкан в поезията им, солидарността с унизените и оскърбените и приобщеността им към въоръжени стълкновения са силови полета на поетите извън поетическата им мисия. Случайно ли е, че създаденото в Уругвай движение на въоръжени градски партизани “Тупак Амару” продължи в Перу? Сега, когато пиша тези редове - април 1997 година, тупамаросите са завзели японското посолство в Лима и държат там пленени десетки дипломати. Само за да ги чуе светът ли? Или заради нещо повече? А в Аякучо, където загина Хавиер Еро, съществува все още партизанската войска на движението “Сияйна пътека”. Каквито и характеристики да се дават на тези младежи, предимно недовършили студенти, както и да ги наричат - маоисти, фиделисти, геваристи - те са перуанци и са там заради своята представа за бъдещето на Перу. Не се ли среща тази борба в еманацията на перуанския дух - поезията?
О НИКОГА ДА НЕ СИ ВИЖДАЛ….
О никога да не си виждал
един нож едно кресло никога
една звезда
казват че за една нощ
Паоло превръща цяло агне
в разкошно ветрило
и след това разплакан
гледа небето и осъмва
в тиха борба
с някоя крава лехуса
но защо
защо да търсиш светлина
във вътрешностите на овца
и защо да забравиш веднага
ножа на някой стол
и да не запокитиш стола
към звезда недосегаема
истина е
че Паоло живее само на този свят
и за този живот се опира на маса
скована от същото дърво
като всички останали
хлябът месото и сиренето
са естествено разделени
и в сянката
Паоло и аз
заемаме мястото колкото за една мравка
и е вярно също че прекарваме
дни наред по гръб
вгледани и вгледани в един тюркоаз
и мърморим
че всичко това е безполезно безполезно
да но тогава защо заради какво и как
да гледаме втренчено луната
между големите облаци
и да ги скубем треперещи после
върху трупа на овцата
същия котел с врял вода
същия взор
ОТГОВАРЯМ ВМЕСТО ЕДИН ЧЕРЕН ПАЛЯЧО
Тук лежи Сам Браун. Тук почива неговото колело,
което той въртеше с нозе като тенджера или планета.
Далече от дивото си детство, от сексуалната си
треска,
от там-тама и кипящия танец.
Далече. Остави в детството си леопарди,
жерави и екзотични цветя.
Тук лежи, по-студен от луна, по-тъжен от вино,
разлят и тъмен като чаша мед за всички буболечки на
разрухата.
Едно семейство арлекини се моли за него. Звездите
на цирка
плачат и гаснат,
смъртта е предателско колело, мълчалив ягуар,
тя идва отвисоко - и от всяко време -
като запален плод през всеки сезон пада.
Тук лежи Сам Браун, по-бледен от огледало
в смъртната трева.
Последният му костюм не дрипясва -
костюм за финалното представление,
когато трябваше и той да падне
заедно със завесата на живота и колелото.
Да се помолим смъртта да не ни даде да кажем нещо.
Да се помолим смъртта да ни раздели леко.
Да се помолим да изчезнем като илюзионисти.
Да се помолим смъртта да дойде като странник,
който ни пита колко е часът.
Защото Сам Браун вече е неподвижен.
Защото тук лежи Сам Браун като сляп слънчоглед.
СЕКСТИНА ЗА НЕРАВНИТЕ
Сега аз съм магаре, вгледано в кобила -
залък за кон, не за магаре залък,
опасвам от страст разцъфнала роза,
но колкото и да немея под бряста,
петият ми крайник се нежежава
и нощем дори свети.
Винаги съм обичал тайнствената нощ
досущ на кобилата моя прилична -
денем тъй дива и тъй непокорна,
която ме вижда не повече от магаре,
особено щом под горделивия бряст
дотътря се с вкусна роза в устата.
Когато бленувах да опаса роза
или в душата на нощта да нахлуя,
по-самотен от ден или бряст,
бил съм за неудържимата кобила
безполезен и аз като минаващ ден.
Но угасне ли нощем лъчът ми дневен
и заради бряста розата ме забрави,
как ще се омагарча отново?
О, нощ, да става каквото ще става,
пази деня, магарето пази,
кобилата и бряста неподвижен!
Знам, че никога роза на бряст
не се отдава ни нощем, ни денем,
муле някое мое ще пожелае кобила,
но от розата само бодили намирам
и недостъпната нощ ме влудява, защото
аз денем съм бряст и съм магаре.
Макар че са магарешки моите свойства,
мисля, че бряст съм в съдбата голяма
пред необятния праг на нощта,
защото ленива е моята стъпка.
Заспало животно до самата роза,
живея и умирам заради кобила.
Ни бряст съм за розата, ни съм магаре
за моята дива и двулична кобила,
само дето денем вървя след нощта.
ДОБРИТЕ ОБНОСКИ
Опасно е да вървиш
с нечие име на уста.
Не произнасяй никога
Испания, Ленинград, момиче,
обична земя.
Усвоявай добрите обноски на живота,
животът е смълчан,
в мълчанието има безброй думи:
добър ден, лятото май дойде,
цените растат,
заплатите се качват,
отечеството очаква
вашата саможертва, господин президентът
оплаква станалото, господа министрите
вярват в бъдещето, жестокият убиец
бе наказан, Бог
благославя нашия народ…
Стари, сладки слова,
безполезни и нежни
като стари складове.
И за какво да произнасяш
Испания, Ленинград, момиче,
свидна земя?
Не вървете по пътя си с име на уста!
ОТ МОЙ ГЛАС И ОТ МОЯ ПЕСЕН
Остаря езикът ми вече не мога
да пея като младите
чиито думи избухват в ушите
като бенгалски огньове
между моя глас и славея
дните издигнаха къпини и нужници
тишина която изскача с вик
моят език е вече там
където лежи пресъхнала кръв
от мъртви поети
между счупени шатри
и кочани жълто зеле
не можах да призова призваните
този език запалва вулкани
от бързи снегове
и също така фенери
по Булеварда на босоногите
30 СЕПТЕМВРИ 1935
С тебе сме родени
в един и същи ден
на една и съща година,
в една и съща страна -
на поезията,
на страданието,
на озарения от мълнии разум -
но при тебе отечеството
се нарича България,
а при мене - Перу.
МОЕТО ЧЕЛО, ПОЛОМЕНО С ПОЛЪХ НА ВЯТЪР…
Моето чело, поломено с полъх на вятър,
паднало от пиедестала в тревата,
още е под тежестта на отсъстващото,
но направлява полета на звезди
в техния самоубийствен блясък.
Вместо да я съборя, обичам си моята
статуя,
остарявам в подножието на нейния тлен.
Обичам тази библиотека без смисъл, тази вкостенена
уста,
моя си глас, моето си нищо -
и слепия ми жребец.
ТОГАВА ВЪВ ВОДИТЕ НА КОНЧАН
Тогава във водите на Кончан се закотви един голям кит.
Бе син, когато бе синьо небето, и черен,
когато мъглеше.
Бе син.
Някои казаха, че са го видели да идва от север,
където, говорят, имало много.
Някои казаха, че са го видели да идва от юг,
където леденее и има лъвове.
Други твърдят, че сам е изплувал като гъба или седеф.
И които повтарят това, са обитателите
на градчето Виля ел Салвадор,
най-бедни измежду бедните.
Всички те са израсли зад белите хълми
и дюните, хора като пясък в пустиня.
Чувстват морето само когато то се разбуни
и вятър замръзне.
Вятър, който преобръща големия гръб на мъртвия кит -
алуминиево островче под небето.
Този, който дойде от север или юг
и сам изскочи от теченията.
Големият мъртъв кит.
Властите се страхуват за водите заради синята чума
по плажовете на Кончан.
Големият мъртъв кит.
Властите охраняват здравето на летовниците.
Много скоро китът ще загние
като зряла смокиня през лятото.
Чумата е равна всъщност
на 40 нереза, които гният в морето,
на 200 овце или на 1000 кучета.
Властите на знаят как да се избавят от толкова
мъртво месо.
Летовниците се пазят от чумата, която започва
в лошите води на плажните пясъци.
В пясъчните хълми край Виля ел салвадор хората не
почиват.
Знаят най-бедните измежду бедните, че зад дюните
плува един остров без стопанин
и придойде ли здрачът - не от океана, а от дюните,
точат се най-добрите кухненски ножове,
брадвите на майстора-месар.
Така се въоръжиха малцината плувци от Виля ел Салвадор.
Големият кит плуваше хубав все още в ледените води.
Все още хубав.
Ще бъде месото му отправено към 10 000 уста.
Ще стане неговата кожа покрив на 100 хижи.
Ще отиде неговата мас да осветява нощите
и ще стигне за всички тигани през лятото.
