Предговор към събраните стихове на поета

Лев Плоткин

превод: Литературен свят

За всеки истински писател литературното творчество е всепоглъщаща цел на живота, и тя изисква от поета, романиста или драматурга всички сили на неговия ум и сърце. Това общо правило е напълно приложимо към Никитин. За него поезията била любима работа, отговаряла и на непреодолимите потребности на душата му, и му доставяла огромна радост. Наред с това тя била за него и нещо неизмеримо повече от просто любим труд. Във всички изказвания на Никитин за себе си и за литературното си призвание звучи един мотив - постоянно и неизменно. В писмо до Ф. А. Кони от 6 ноември 1853 г., т. е в самото начало на своя творчески път, Никитин писал: “От ранно детство в душата ми се запали дълбока любов към литературата… В моята тъжна действителност единственото утешение за мен са книгите и природата…” Изпращайки на съда на Кони свои стихове, Никитин със страстно нетърпение чакал присъдата: “Ако от приложените тук стихотворения Вие видите в мен жалкия занаятчия в изкуството, тогава изгорете този безсмислен плод на моя напразен труд! Тогава ще разбера, че пътят, по който бих искал да тръгна я желал, не е за мен, че трябва изцяло да се потопя в тясната сфера на търговията и завинаги да се простя с онова, което нарекох мой втори живот”.[1]

В писмо до В. А. Средин звучи същият мотив: “Не знам каква непостижима сила ме влече към изкуството… Каква непонятна власт ме кара да пиша песни, докато горчивата действителност обкръжава с жалката си проза моето самотно незавидно съществуване…”.

Условията на живот на Никитин, богат с “разнообразна горчивина”, по думите на самия поет, били такива, че литературата му се струвала единствената възможност да се почувства човек, да се измъкне от умъртвяващия плен на назадничавата, еснафската “кална действителност”, да придобие висока нравствена цел. При това е важно да се подчертае: съвсем не ставало дума да намери в литературната дейност средства за съществуване и така да се освободи от “тясната сфера на търговската дейност”. Съвсем не - от материална гледна точка поезията почти нищо не давала на Никитин. Поетът имал предвид духовно освобождение. Именно в този смисъл той виждал в литературата “единствено утешение” и “втори живот”. Оттук необикновено високата представа за ролята и предназначението на поета, оттук и пределната искреност и непосредственост, която е така характерна за поетичното творчество на Никитин.

Иван Савич Никитин се родил на 21 септември 1824 г. във Воронеж, в семейството на търговец. Детството и ранната младост на поета минали в обстановката на сравнително материално благополучие. Бащата на поета Сава Евтихиевич бил виден човек в града. Той имал завод за свещи, магазинче и търгувал на едро.

В живота на Никитин баща му изиграл фатална роля. Той бил суров и деспотичен човек. В съдбата на Никитин по своему се повторила печалната участ на Колцов, чийто живот също бил отровен от варварската глупост на бащата. И двамата воронежки поети трудно успели да скъсат с еснафския свят и да се приобщят към културата.

Известно ни е съвсем малко за ранните години от живота на поета. В бележка за него близкият му познат А. П. Нордщайн писал: “Никитин нямаше нито братя, нито сестри; той пораства сам. Тази изолираност от много ранни години го приучила на самота, на размисъл; тя го накарала да се задоволи отначало с фантастичния, приказен свят, а по-късно да се обърне към книгите, към четенето”. [2]

Никитин учил най-напред в енорийско и околийско духовни училища, а после в духовна семинария. В “Дневник на семинариста” той нарисувал много колоритна картина на семинарските нрави. Богословската схоластика, отсъствието в преподаването на жива връзка с действителността, с онези напрегнати социално-философски и естетически стремежи, които били характерни за Русия през 30-40-те години, невежеството на педагозите, жестоката дисциплина с пръчка - такова било положението в семинарията.

Спомените за “отвратителната обстановка в детските години” го преследвали цял живот. Но нито “варварският начин на възпитание”, нито затъпяващата атмосфера, царяща в тези учебни заведения, не могли да заглушат богатите интелектуални заложби на Никитин, любознателния му ум и поетичната му дарба.   

Признавайки, че воронежката семинария по времето, когато там се обучавал Никитин, не могла да се похвали с добър преподавателски състав, биографът на поета М. Ф. Дьо Пуле, добавя, че тя “още била пълна със спомени за Сребрянски; Колцов, умрял през 1842 г. - бил още жив споменът за преждевременно загиналия юноша, събудил възторг в семинарската младеж; огнените статии на Белински, близък до Колцов, се четели с жар и почти се учели наизуст”. [3]

Тук Никитин за първи път се запознал със стиховете на Пушкин. Силно впечатление му направило стихотворението на Колцов “Лес”. По това време и сам започнал да пише стихове.

Никитин не успял да завърши семинарията: търговските дела на баща му все повече и повече западали. Сава Евтихиевич започнал да пие. Скоро умряла майката на поета. Никитин започнал да пропуска занятия и в края на краищата бил уволнен по “неуспеваемост” и “по причина невлизане в клас”. Юношата бил принуден да търгува в магазинчето, а после и на площада - на сергията. През 1844 г. бащата на поета продал завода за свещи и купил хан. Никитин се превърнал в съдържател на хан - “дворник”. Съвременниците на поета разказват, че по това време Никитин и външно се преобразил в “дворник”: косите си подрязал в кръг, обул ботуши с кончови до коленете, през лятото носел обикновен кафтан, а през зимата - кожух.

Но и през този горестен период от живота си той не преставал да се занимава с поетично творчество. По-късно разказал каква цена е платил за първите си крачки на литературното поприще и с каква енергия и настойчивост се борил с препятствията по пътя на овладяването на културата: “Продавайки на коларите овес и сено, аз обмислях прочетените от мен поразили ме редове, обмислях ги в мръсната къщурка, нерядко под виковете и песните на гуляещите селяни. Сърцето ми се обливаше в кръв от мръсните сцени, но с помощта на добрата воля не развратих душата си. Щом намирах свободна минута, се отдалечавах в някой ъгъл на моята къща. Там се запознах с онези, които са гордостта на човечеството, там съчинявах скромния стих, идващ от сърцето ми. Всичко написано скривах, като престъпление, от всяко странично лице и на разсъмване изгарях редовете, над които бях плакал през безсънната нощ. С годините любовта към поезията растеше в гръдта ми, но заедно с нея растеше и съмнението: има ли в мен поне искрица дарба?…”

Доколко силни са били тези съмнения, доказва фактът, че едва през 1853 г., след редица години на напрегната работа, почти на тридесетгодишна възраст, поетът решил да публикува за първи път свои стихове под свое име. На 12 ноември 1853 г. Никитин изпратил на редактора на “Воронежки губернски ведомости” В. А. Средин писмо с приложени няколко стихотворения. От автора им горещо се заинтересувал Н. И. Второв, един от ръководителите на вестника, съветник във воронежкото губернско управление, историк, етнограф и статистик, който ръководел кръжок на воронежките интелигенти. В свое писмо до Д. Н. Толстой Второв писал: “Приложените стихотворения бяха много добри и заслужават внимание както заради мисълта и топлото чувство, така и за обработката на стиха, необикновено звучен, гладък и дори изящен… Същата вечер се запознахме с поета; млад човек на 27 с физиономия, доста приличаща на тази на Шилер (не се шегувам), бледен, слаб, скромен, свенлив, плах”.[4]

1853 година била повратна в биографията на Никитин. Започнал нов етап от живота му. Никому неизвестният досега “дворник”, живеещ с вечно пияния си баща и заобиколен от каруцари, излязъл на широкия път на литературната известност. Стиховете му накарали да им обърнат внимание. Той се сближил с кръжока на Второв. От него започнали да се интересуват “висшите сфери” на воронежката администрация.

Благосклонно внимание обърнал на Никитин по препоръка на Второв и влиятелният чиновник граф Д. Н. Толстой. Той оказал покровителство на младия поет и изразил готовност да издаде със свои средства  стихотворенията му.

През 1854 г. в юнския брой на “Отечественные записки” била напечатана статията на А. П. Нордщайн, която си поставяла за цел да запознае читателите с новия талант, появил се в Русия, в същия град  Воронеж, който бил “люлка и гроб на Колцов”. А в юлския брой на “Библиотека за четене” била поместена статията “Листчета от бележника на руснака” от Н. В. Куколник, където също се говорело за Никитин.

Като любопитно свидетелство за това как била възприемана поезията на Никитин от критиката и читателите, може да послужи писмото на известния някога литератор и педагог Иринарх Введенски до поета. Писмото завършвало с пожеланието: “Продължавайте да изучавате руската природа в нейния извор, продължавайте да наблюдавате Вашите събратя, да изследвате техните нрави и обичаи. Това е най-благоприятното и възвишено поприще, на което Вашият гений никога няма да срещне съперник. В тази сфера ще бъдете винаги велик, и в само в тази сфера ще станете наша гордост, наша национална слава, блестящо украшение на нашата национална литература”. [5]

Едва ли Никитин с неговият трезв ум е можел сериозно да приеме тези панегирични редове. Но вниманието към него му действало окриляващо, и е характерно, че 1854 година била една от най-продуктивните в творческата биография на поета.

За кратко време той написал много лирически стихотворения и наред с това усилено работел над поемата “Кулак”.

През 1856 г. излязъл първият му сборник със стихове, издаден от граф Д. Н. Толстой. През 1858 г. като отделна книга била публикувана поемата на Никитин “Кулак”.

Въпреки, че поетът по това време вече придобил значителна известност, в живота му по-рязко, отколкото когато и да е, проличали същите остри контрасти, които били характерни и за биографията на Колцов: от една страна напрегнати духовни интереси, радостни минути на поетично вдъхновение, усилен творчески труд, а от друга - изнурителна и ненавистна работа в хана, ругатните на пияния баща, търгашество и мръсотия. За да намери изход от това положение, Никитин замислил през 1858 г. да остави “дворничеството” и да се заеме с търговия с книги. Много му се искало, както сам пише в едно от писмата си,  да си “почине накрая от пошлите, полупияни гости, звъна на чашите, полунощните викове и прочие и прочие”.

Книжарницата и библиотеката при нея били открити от Никитин през февруари 1859 година. Поетът си поставял не само търговски цели. Той искал като книготърговец “да служи на обществото”, разпространявайки сред читателите най-добрите литературни образци.

Надарен от природата с голяма физическа сила, Никитин подкопал здравето си по време на работата в хана - в началото на 50-те г. Последните десет години  той с прекъсвания дълго и сериозно боледувал. Боледувал през почти цялата 1859 година. В началото на 1860 г. здравето му малко се подобрило и той, по съвета на Второв, през лятото на същата година посетил Москва и Петербург. В края на 1860 г. болестта отново се върнала. Въпреки много тежкото си физическо състояние, Никитин дейно участвал в обществения живот на Воронеж: чел на литературни вечери, създал неделно училище. През 1859 г. излязъл последният му приживе поетичен сборник. Никитин много работил: през 1860 г. завършил поемата “Тарас” и голямото си прозаично произведение от мемоарен характер “Дневник на семинариста”.

В личния живот на поета голяма роля в последните години изиграла любовта му към Н. А. Матвеева, с която се запознал през пролетта на 1860 г. Между тях възникнало приятелство, а после и взаимна любов. Не е ясно какво попречило на Никитин да свърже съдбата си с тази жена. Така и останал незавършен този роман, който бил една от най-светлите страници в живота на поета.

На 1 май 1861 г. Никитин се простудил и легнал на легло. С прекъсвания боледувал до есента. Последните месеци от живота му били ужасни. Цяло лято баща му пиел непрекъснато и не само не разбирал положението на Никитин, но и безобразничел до лудост. Често той плашел умиращия си син, нахлувайки в стаята му в пиян, в безобразен вид, бос и само по бельо”. [6]

На 16 октомври 1861 г. поетът починал. Погребан е във Воронеж, редом до Колцов. През 1911 г. във Воронеж бил издигнат паметник на Никитин.

В развитието на руската литература Никитин изиграл важна роля. 20-те и 30-те години били период на блестящ разцвет на руската поезия. Но в края на 30-те - началото на 40-те години тя понесла невъзвратими загуби: гибелта на Пушкин, Лермонтов, Колцов. 40-те години били време на относително затишие в поезията. Интересът към нея намалял. 50-те години са период на нов подем в поетичното творчество. И тази нова вълна била предизвикана от новите условия, от новата обстановка в страната, изискваща не просто повторения на онова, което е било по-рано, а нови думи и песни. Пред руската поезия застанала важната задача за по-нататъшното задълбочаване на демократичните тенденции. Най-ярко от всички тази потребност изразил Некрасов, но и талантът на Никитин се разгърнал широко и ярко, защото откликнал на тази вътрешна и властна потребност на епохата. Трябва да се признае, че творчеството му е най-крупното явление сред поетите от некрасовското направление.

Сред съвременниците на Никитин имало и по-изкусни и изтънчени майстори. И все пак гласът на поета стигнал до наши дни, именно защото Никитин внимателно и отзивчиво се вслушал в мислите и надеждите на народните маси и успял да ги изрази с мисли, които идвали от сърцето му. Яркостта и социалната значимост на творчеството му отбелязал Горки. В книгата “Съвременните работническо-селски поети” (Иваново-Вознесенск, 1925), в която са събрани шестдесет и четири автобиографии, преобладаващото мнозинство от участниците показва, че стиховете на Никитин нерядко са били за тях стимул за поетично творчество.

Представителите на царската администрация се отнасяли към много от стихотворенията на поета с недоверие и опасение, причислявайки автора им към “неблагонадеждните писатели”. Пролетарската революция винаги е отдавала на Никитин дължимото. Когато през 1918 г. Совнарком постановил да се издигнат паметници на изтъкнатите дейци на революционното движение, науката и изкуството, сред тези, паметта за които работническата класа увековечила, бил и Никитин.

Нашето време отделя заблужденията и грешките на Никитин от здравото и неумиращото, което съдържа творчеството му. За нас е скъпа поезията на Никитин, проникната от съчувствие и любов към обикновения човек, страстна жажда за социална справедливост и общонародно щастие.

(с незначителни съкращения)

—————————–

[1] И. С. Никитин. Соч. М., 1955, стр. 209.
[2] “Отечественные записки”, 1854, No. 6, стр. 57.
[3] М. Ф. Де-Пуле. Иван Саввич Никитин.- И. С. Никитин. Соч., т. 1. Воронеж, 1869, стр. 10. М. Сребрянский - приятел и учител на А. В. Колцов, поет.
[4] Де-Пуле, стр. 33.
[5] Рукописный отдел Института русской литературы (Пушкинского дома) Академии наук; фонд Де-Пуле.
[6] Де-Пуле, стр.189.

И.С.Никитин. Полное собрание стихотворений. Библиотека поэта. Большая серия. Москва-Лениград: Советский писатель, 1965.